Братството на розата
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Богданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на розата». Краткое содержание книги:
Една млада жена седеше на бюро зад матова стъклена врата. Тя каза нещо в една кутия зад телефона, после отвори друга врата и Крис заедно с двамата мъже минаха навътре. Във вътрешния офис зад друго бюро седеше стар мъж с бяла коса и мустачки, тънки като молив. Този офис беше по-голям и на едната стена имаше американски флаг, а другата бе покрита с дебели книги в кожени подвързии.
Мъжът погледна нагоре, когато Крис пристъпи напред. Прегледа някакви книжа.
— Да видим сега. Да — прочисти гърлото си той. — Кристофър Патрик Килмууни.
Уплашен, Крис не отговори. Елиът и Липейдж едновременно казаха:
— Да.
Крис се намръщи от смущение.
Мъжът проучи Крис, после се обърна към Липейдж и Елиът.
— Майка му го изоставила… — той прокара пръст по един лист хартия. Гласът му беше изненадан, неодобряващ. — Преди петдесет и един дни?
— Точно така — каза Елиът. — Майка му заминала с някакъв мъж за уикенда на Четвърти юли. Не се е върнала.
Крис продължи да се обръща ту към единия, ту към другия, като чакаше да чуе какво ще кажат нататък.
Мъжът хвърли поглед към календара и почеса бузата си.
— Има ли по-големи братя или сестри, някакви роднини, които да се грижат за него?
— Не — отговори Елиът.
— И цялото лято? Как е оцелял тогава?
— Ял е сардини, салам и е убивал мухи.
Мъжът изглеждаше потресен.
— Убивал…? А майка му? Тя работи ли някъде?
— Тя е проститутка, Ваше благородие.
Още една дума, която Крис не разбираше. Завладя го любопитство. Проговори за пръв път откакто беше в кабинета.
— Какво е проститутка?
Те се обърнаха и не му отговориха.
— А баща му? — попита мъжът.
— Той загина преди две години — отговори Липейдж. — Всичко е в досието му. Сега разбирате защо Министерството на социалните грижи предлага той да стане повереник на града.
Мъжът затропа с пръсти по покритото със стъкло бюро.
— Но нали аз трябва да реша това и не разбирам защо Министерството на социалните грижи ви е изпратило на това дело, вместо своите представители. Какво общо има правителството с това?
Липейдж отговори:
— Баща му беше майор от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Бяхме приятели. Г-н Елиът и аз сме… ние сме нещо като… е неофициално осиновихме детето, така може да се каже. Като оставим майка му настрана, ние сме най-близкото подобие на семейство, което той има. Тъй като службата ни не ни позволява да го отгледаме сами, искаме да сме сигурни, че някой ще се грижи за него както трябва.
Мъжът кимна.
— Вие знаете къде ще бъде изпратен.
— Знаем и одобряваме — каза Елиът.
Мъжът погледна Крис изучаващо и въздъхна.
— Много добре.
Той подписа лист хартия, пъхна го в една папка, заедно с много други листи и я подаде на Липейдж.
— Крис… — помъчи се да каже той, но не можеше да намери думи.
— Аз ще му обясня. Когато отидем там.
— Какво ще ми обясниш? — Крис започна да трепери.
— Благодаря ви — обърна се Липейдж към мъжа.
Преди Крис да разбере какво става, Липейдж го обърна към вратата. Крис беше объркан. Отново го изведоха навън в коридора и минаха покрай зелените стъклени врати, които му напомняха за банката или пощенската станция на ъгъла. Но къде беше сега? — помисли си той. Къде отиваше?
Черната метална порта беше висока и широка. Пръчките й изглеждаха дебели, колкото китката на Крис, а разстоянието между тях толкова малко, че той разбра — никога няма да може да се промъкне през тях. Отляво на една желязна табела пишеше:
Вдясно имаше друг надпис:
„УЧЕТЕ ГИ НА ПОЛИТИКА И ВОЙНА, ЗА ДА МОГАТ СИНОВЕТЕ ИМ ДА УЧАТ МЕДИЦИНА И МАТЕМАТИКА“