Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Гуинивър кимна кратко и насочи Изолда към бойния кон на Хю. Стиснал здраво устни, магистърът се мъчеше да накара коня си да върви с отряда, но животното беше уплашено и се дърпаше. Шумът и противоречивите заповеди, които получаваше от коленете и юздите на господаря си, го изнервиха дотолкова, че се опита да хапе.
— Вижте, сър, трябва да му покажете кой е господарят — посъветва го Джак, който с мъка криеше усмивката си, и се наведе, за да измъкне юздите от уморените ръце на магистъра и да вразуми коня.
— Много съм ви благодарен — промърмори учителят и се опита да се стегне. — Господи, колко ще се радвам, когато всичко това свърши…
— Няма да сте единственият, магистре — отбеляза сухо Хю и хвърли бърз поглед към Гуинивър, но тя го избягна. Въпреки продължителното и мъчително пътуване тя изглеждаше свежа и бодра. Роклята й не изглеждаше износена. Тили всяка вечер носеше в палатката й гореща вода и усърдно кърпеше дрехите й.
Милейди беше запазила грацията и елегантността, характерни за господарката на Малори Хол. Очите й често бяха засенчени от мъка, но не бяха загубили тъмновиолетовия си блясък. Устата й беше топла и червена както винаги, макар че брадичката беше напрегната и лицето й често се сковаваше. Ала тенът беше мек и пламтеше след дългите дни, прекарани на въздух, а косата светеше със същия сребърен блясък. Той все още усещаше копринените кичури между пръстите си…
Всемогъщи боже! Колко силно я желаеше! Непрекъснато се измъчваше от жажда да я усети до себе си, а сънят му беше изпълнен с безпокойство. Дали и тя изпитваше същото? Ако да, значи беше невероятна артистка. И тя копнееше за любов като него, но сегашната й сдържаност можеше да се обясни само с омраза към мъжа, който я бе довел в Лондон, за да я хвърли в ръцете на безмилостното кралско правосъдие. Явно тази омраза беше по-силна от страстта. Това беше разбираемо и той не й се сърдеше. Според Гуинивър той беше единственият виновник за положението, в което беше изпаднала.
Ами ако тя наистина беше убила някого от съпрузите си? Тогава трябваше да понесе последствията от деянието си. Хю непрекъснато си повтаряше, че тя е може би убийца, за да намери поне малко утеха. И сега изруга полугласно и подкара коня си малко по-напред от бялата й кобила.
Младата жена се опитваше да отклони вниманието си от близостта на Хю, като си представяше начините, по които би могла да построи защитата си. При това се опитваше да прогони от съзнанието си арогантното, презрително лице на лорд-пазителя на печата. Не можеше да се надява, че би могла да въздейства по някакъв начин на това чудовище. Тя и магистърът бяха прекарали дългите вечери по време на пътуването в обсъждане на възможните стратегии, но за съжаление нямаха достъп до опакованите книги.
Скоро прекосиха Холборн ривър, която се вливаше в могъщата Темза. По моста минаваха каруци с обковани в желязо колела, жени, които предлагаха ябълки в колички, момчета, които носеха на главите си табли с горещи печива. Между копитата на конете се провираха улични кучета. Мъжете ги ругаеха и замахваха с камшиците си. Едно куче се появи точно пред кончето на Пипа и понито се уплаши. Детето сръчно стегна юздите и успя да овладее животното, но когато се обърна с триумфална усмивка към майка си, котенцето изскочи от обичайното си място в гънките на наметката й и моментално изчезна между колелата и копитата.
— Лунна светлина! — изпищя Пипа и рязко дръпна юздите на кончето си. Тя беше готова да скочи от седлото, когато Гуинивър успя да я хване.
— Не, не, Липа, не можеш да я намериш! Тук е такава навалица, че…
Пипа избухна в сълзи.
— О, не, мамо, мога!
— Невъзможно е, миличка. — Гуинивър я притисна по-здраво. — Няма да я намериш.
— Ами сега… какво ще прави сама в този огромен град… какво ще стане с нея! — Пипа захълца още по-силно и дори се задави.
— Какво стана? — Тонът на Хю издаваше загриженост и дори уплаха. — Някой нарани ли се?
— Никой — отговори Гуинивър, без да изпуска плачещата Пипа, чието пони вече се изнервяше. — Лунна светлина се уплаши и избяга.
Хю огледа навалицата, но не видя и следа от сивото котенце. Множеството около тях се вълнуваше. Прозвучаха гневни викове. Групата беше спряла и заемаше много, място. Той погледна в обляното от сълзи детско лице и поклати глава.
— Не виждам какво бихме могли да направим, Пипа.
— Но какво ще стане с нея?
— Котките знаят как да оцелеят — опита се да я утеши той. — Ще се храни с плъхове и мишки. — В този миг му хрумна нещо.
— Майка й нали беше оборска котка?
Пипа кимна, хълцайки.
— Значи я е научила да ловува. Сигурно ще се справи.
— Лорд Хю е прав, Пипа — подкрепи го Гуинивър и се наведе да целуне детето. — Лунна светлина ще стане лондонска котка, а те са оправят много добре.