Целувката на черната вдовица

— Нищо му няма. Само лека подутина. Бил е доста пиян.

— Утре сутринта ще се погрижим за него. Един от хората на лейди Малори е в гората. Изпрати няколко мъже да го издирят.

— Няма да го намерите — рече тихо Гуинивър и излезе от палатката, увита в дебелото си палто. Никой не виждаше лицето й в мрака. — Не и ако той сам не пожелае да го намерите. Междувременно е разбрал, че нещо се е объркало.

Джак Стедмън я зяпна смаяно и очевидно се запита какво търсеше тя в този час в палатката на господаря му.

— Имах намерение да избягам от опеката на лорд Хю — обясни величествено тя. — Ала той разкри намерението ми и трябваше да го обсъдим. — Тя удостои Джак със слаба, но преливаща от подигравка усмивка и се обърна към Хю, облекчена, че мракът скриваше изражението на очите му.

— Ако ме освободите, сър, ще повикам Грийни и ще го изпратя да пресрещне другите, които трябваше да ме придружат до Лондон. Те смятаха да ни настигнат около обед с нужните хранителни припаси и каручката с книгите. Доколкото си спомням, вие не възразихте срещу по-късното им тръгване.

Лордът кимна кратко.

— Ще изчакаме багажа ви, милейди. А сега ще потърсим заедно вашия ловец.

Двамата тръгнаха един до друг към гората в края на лагера.

— Трябва да ви помоля да стегнете роклята ми — проговори Гуинивър с тон, който издаваше, че отправянето на подобна молба й беше крайно неприятно. — Онова, което се случи днес, трябва да остане скрито дори от Тили. — Тя се обърна с гръб към него.

— Но няма да го криете от себе си, нали? — попита тихо той, докато търсеше шнуровете под палтото й. — По дяволите! Как да го направя, като нищо не виждам!

— Преди малко се справихте доста сръчно…

— Отвързването е по-лесно от завързването — отвърна сухо той и продължи да я стяга. — Дори в огъня на страстта… или трябваше да кажа… особено в огъня на страстта!

— Най-добре е никога повече да не споменавате думата страст — заяви гневно тя. — Вие явно не сте в състояние, дайте да опитам аз…

Той отблъсна ръцете й, отметна палтото над раменете и намери шнуровете.

— Най-после виждам какво правя. — Тишината се нарушаваше само от капките, които падаха от дърветата. — Успях — рече най-после той и плъзна ръка по гърба й. Едва когато шумно пое въздух, Гуинивър забеляза, че бе спряла да диша.

— Гуинивър, не бива да отричате онова, което се случи — повтори той. — Нито пред себе си… нито пред мен.

— Така ли смятате, лорд Хю? — Тя се отдалечи от него в посока към дърветата. Когато хвърли поглед през рамо, той не можа да разгадае израза на очите й в разреждащия се мрак. — Наистина ли не бива?

После издаде устни напред и изсвири като кос. Само след няколко секунди й отговори тракането на кълвач.