Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Вдигнала се тревога, започнала блъсканица, на лихваря протягали ръце, тояги; едни искали да му помогнат от чисто сърце, други се стараели само за очи.
Настрадин Ходжа веднага определил кой от тия хора колко дължи. Самият той тичал, викал и се грижел повече от всички:
— Хайде! Хайде дай ръка, почтени Джафар! Чуваш ли, дай ръка! Дай!
— Дай! Дай! — в хор повтаряли роднините.
Лихварят продължавал да се гмурка мълчаливо, като се показвал на повърхността все по-рядко и по-рядко. И тук, в тия свещени води той щял да намери края си, ако отнякъде не дотичал един бос водоносец с празен мях на гърба.
— Ха! — възкликнал той, като видял давещия се. — Та това е лихварят Джафар!
И без да се замисля, както си бил с дрехите, скочил във водата, протегнал ръка, отсечено викнал:
— На!
Лихварят се вкопчил и бил благополучно извлечен. Докато той, легнал на брега, се съвземал, водоносецът словоохотливо обяснявал на роднините:
— Вие неправилно го спасявахте. Вие викахте „дай“, а трябваше да му викате „на“! Знаете, разбира се, че почтеният Джафар се дави вече веднъж в това езеро, тогава го спаси някакъв човек, който яздеше сиво магаре. Този човек употреби за спасението на лихваря тъкмо тоя начин и аз го запомних. Днес това ми послужи…
Настрадин Ходжа слушал и хапел устни. Излизало, че той е спасил, лихваря два пъти: веднъж със своите ръце и втори път — с ръцете на водоносеца. „Не, аз все пак ще го удавя, макар и за това да дотрябва да живея в Бухара още цяла година“ — мислел си той. През това време лихварят задишал по-спокойно и свадливо завикал:
— О, Хюсеин Хуслия, ти се нае да ме излекуваш, а вместо това замалко да ме удавиш! Кълна се в аллаха, никога няма да се приближа до това езеро на по-малко от сто крачки! И какъв мъдрец си ти, Хюсеин Хуслия, щом не знаеш как се спасяват хората от водата; един прост водоносец те превъзхожда по ум! Подайте ми халата и чалмата; да вървим, Хюсеин Хуслия, вече се стъмва, а ние трябва да завършим почнатото. Водоносачо! — добавил лихварят, като се изправил. — Не забравяй, че срокът за твоя дълг изтича след седмица. Но аз искам да те възнаградя и затова ти опрощавам половината… тоест искам да кажа — четвъртината… не, една десета част от дълга. Това е напълно достатъчна награда, защото аз можех да изплувам сам, без твоя помощ.
— О, почтени Джафар — плахо рекъл водоносецът. — Ти нямаше да изплуваш без моя помощ. Опрости ми поне четвъртината от дълга.
— Аха! Значи си ме спасил с користна цел! — закрещял лихварят. — Значи в тебе са говорили не чувствата на добър мюсюлманин, а само користолюбието! За това, водоносачо, подлежиш на наказание. От твоя дълг не ти опрощавам нищо!
Водоносецът се отдръпнал с клюмнала глава. Настрадин Ходжа го погледнал със съжаление, после изгледал с омраза и презрение Джафар.
— Хюсеин Хуслия, да вървим по-скоро — бързал лихварят. — За какво си шепнете там с тоя користолюбив водоносец?
— Почакай — отговорил Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че трябваше да дадеш на всеки срещнат по една златна монета. Защо не даде нищо на водоносеца?
— О, тежко ми, разорение! — възкликнал лихварят. — На тоя презрян користолюбец трябва да давам и пари! — Той развързал кесията си, хвърлил една жълтица. — Нека тя да бъде последната. Вече се стъмни и няма да срещнем никого на връщане.
Но Настрадин Ходжа не току-така си шепнал с водоносеца.
Тръгнали да се връщат: отпред лихварят, след него Настрадин Ходжа, отзад роднините. Но неизминали и петдесет крачки, насреща им от уличката излязъл водоносецът — същият, когото оставили току-що на брега.
Лихварят се извърнал, искал да отмине. Настрадин Ходжа със строг глас го спрял:
— Не забравяй, Джафар, на всеки срещнат!
В нощния въздух се разнесъл мъчителен стон: Джафар развързвал кесията си.
След като получил, жълтицата, водоносецът изчезнал в мрака. Но след петдесетина крачки отново излязъл насреща им. Лихварят побелял и се затресъл.
— Хюсеин Хуслия — жаловито рекъл той. — Виж, пак същият…
— На всеки срещнат — повторил Настрадин Ходжа.
В тихия въздух отново прозвучал стон. Джафар развързвал кесията си.
Така ставало из целия път. След всеки петдесет крачки водоносецът се изпречвал пред тях. Запъхтял се, дишал тежко, по лицето ми струяла пот. Той не разбирал нищо от станалото. Вземал жълтицата и се втурвал презглава да обиколи, за да изскочи след минута нейде от шубраците край пътя.
За да спаси парите си, лихварят ускорявал крачка все повече и повече, най-сетне се спуснал да тича. Но мигар можел, както бил куц, да надтича водоносеца, който, обезумял, летял като вихър, прескачал стоборите; той се изхитрил да изскочи пред лихваря най-малко петнайсет пъти и най-сетне пред къщата му скочил нейде от покрива и запречил портата. Като получил и последната жълтица, в изнемога се строполил на земята.