Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Надавайки рев на подгонен звяр, той се хвърли върху генерала и като го сграбчи с удесеторена от яростта сила, се опита да го удуши.
— Хайде, хайде! — извика Сиди-Муле. — Трябва да видим сметката на тази хиена — и като извади кинжала от пояса си, го заби целия във врата на бандита.
Той нададе ужасен вик и падна мигновено. Дон Хосе подхвана почти припадналия генерал и го изнесе от колибата.
— Благодаря, Сиди-Муле — каза бандитът с глух глас, — кажи му пак, че го мразя и че ще го мразя… до… последния си… дъх… ах, отмъщ…
Но не можа да довърши — беше мъртъв.
— Отървахме се от него! — каза Сиди-Муле. — Какъв злодей!…
После, без дори да затвори вратата, тръгна да потърси генерала.
Дон Хосе оказваше помощ на господин Дьо Вилие; генералът беше отчаян, още повече, че не разбираше нищо от несправедливите упреци на своя родственик. Дон Хосе и спахията пренесоха генерала в спалнята му и го сложиха на леглото изпаднал в ужасна треска. Когато след един час се върна в колибата да вземе кинжала си, на който държеше много, Сиди-Муле забеляза, че Урубуса е скалпиран.
— Толкова по-зле за него — каза войникът, — малко ме е грижа, добре че се отървахме от него, каквото ще да казва генералът. Това е мнението ми и аз го подкрепям, както казват в нашия край.
Такова беше надгробното слово за бандита.
XVI
Близо един месец бе изтекъл от събитията, описани в предишната глава. След страшната сцена, разиграла се между него и братовчеда му, генерал Дьо Вилие се разболя отново и няколко дни животът му беше в опасност, но благодарение на всеотдайните грижи на доктор Герен и най-вече на възхитителната преданост на доня Тереса и двете й дъщери най-после болният оздравя напълно.
Доктор Герен с присъщия си лукав вид — ни лук ял, ни лук мирисал — бе заявил, че оздравяването на генерала ще се проточи дълго и че трябва на всяка цена да се избегне ново повторение на болестта, което този път ще бъде смъртоносно. Тогава дамите се настаниха в спалнята на болния и не я напускаха вече нито денем, нито нощем. Доня Луиса бе заела привилегированото си място от дясната страна на шезлонга, на който се излягаше генералът, тя четеше на оздравяващия, приготвяше му лекарствата и му ги даваше.
Доня Санта помагаше на сестра си във всички тези малки грижи, които изглеждаха специалност на дамите и особено на младите момичета. Доня Тереса следеше всичко с възхитителна тактичност и неизчерпаема доброта. Генерал Дьо Вилие се оставяше със скрито задоволство на тези грижи, които го очароваха, никога не се бе чувствал толкова щастлив. Може би в дъното на душата си болният не желаеше да оздравее. Впрочем именно в това го упрекваше, смеейки се, доктор Герен.
Когато докторът подхващаше този деликатен въпрос, и трите дами се нахвърляха срещу него, така че докторът нямаше друг начин да прекрати това възмущение, освен да избяга, протестирайки, че прекалено глезят своя болен. Сиди-Муле завиждаше на тези очарователни болногледачки, както ги наричаше, но волю-неволю трябваше да се примири, още повече че се подиграваха на оплакванията му, което го вбесяваше. Генералът не знаеше как дамите, отвлечени от пиратите, са били освободени. По молба на болния дон Хосе се зае да задоволи любопитството му.
Забравихме да споменем един факт от сравнително доста голямо значение. Дон Естебан и брат му дон Хосе, когато живееха в резиденцията си в Аризона, обикновено носеха облеклото и краските на червенокожите. Тази мярка, по същество политическа, ласкаеше много индианците и придаваше голямо влияние на синовете на дон Агостин над команчите, доказвайки им, че потомците на инките не презират носията на своите предци. Двамата бяха успели да се отъждествят с това облекло толкова добре, че беше невъзможно да се допусне дегизировка, което увеличаваше престижа им и караше индианците да се гордеят с вождовете си, които впрочем те обожаваха.
След първото нападение, предприето от пиратите срещу дон Агостин в лагера му на хълма, дон Хосе бе натоварен от баща си да следи пиратите и по възможност да разбере дали действително са си поставили за цел да открият града-убежище, чиито неизчислими богатства, естествено, би трябвало да са разпалили алчността им. Както видяхме, дон Хосе под името Нощната птица бе успял да установи отношения с пиратите под претекст да ги улесни при вмъкването в града, обитаван от дон Агостин и негово семейство.