Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
Никой! Кой знае къде лежи погребано това момиче сега? Къде? В някоя боклукчийска кофа? В гората, където дивите животни разкъсват невинната плът? Или може би я е хвърлил в морето? Кой може да каже до какви мерзости е стигнало чудовището, за да прикрие следите от ужасното си престъпление?
Шон слушаше и записваше педантично. Предишната сутрин бе присъствал на погребението на Скот и работата сега му помагаше да не мисли за това.
През следващия един час Лоуънстайн изложи в резюме доказателствата, които възнамеряваше да представи на съда. Въпреки обещанието си да бъде кратък, встъплението му се оказа необичайно дълго, а това също бе част от стратегията му. Искаше още от самото начало да подготви съдебните заседатели за върволицата свидетели, които трябваше да изслушат. Показанията им нямаше да текат като пълноводна река, а да изграждат тезата на обвинението капка по капка и прокурорът искаше всички да са наясно с това. Накрая той отново застана пред съдебните заседатели и опря ръце на парапета.
— На моменти може би ще изпитате отегчение, но, позволете ми да ви уверя, всички показания, които ще изслушате, са необходими и съществени. Защото, за да се докаже, че момичето е мъртво, бяха нужни седмици и месеци.
Дами и господа — продължи Лоуънстайн, — този човек не само е убил Робин Пенроуз, но и най-хладнокръвно е скрил трупа й, защото е смятал, че така няма да бъде осъден. Както ще се убедите в хода на делото, сметките му ще излязат криви. След като се запознаете с всички факти, неизбежно ще стигнете до единственото разумно заключение — че Робин Пенроуз е мъртва и че този човек — той посочи Чад през рамо, без да се обръща — е нейният убиец.
Лоуънстайн замълча, обърна се театрално към съдията и леко се поклони, както правят в британските съдилища.
— Благодаря, ваша светлост. Приключих.
— Благодаря, мистър Лоуънстайн — Маклин знаеше как се държи Лоуънстайн в съда. Повдигна вежди при разигралата се сцена и добави:
— Не е нужно да ми се кланяте. Все още не съм коронясан.
Журналистите се изкискаха и съдията ги изгледа саркастично усмихнат.
— Мистър Барет — каза той след това, — смятате ли да произнесете встъпително слово?
Обикновено Шон избягваше встъпленията. Във встъпителното си слово адвокатът трябва да запознае съдебните заседатели с клиента си и с доказателствата, които смята да представи. В това дело обаче не се знаеше какво може да стане във всеки следващ момент. Не бе изключено да открият трупа на Робин, след като цели седмици се е опитвал да доказва, че е жива и здрава. Ако трупът се окажеше обезобразен, къде биха отишли опитите му да представи Чад като неспособен да извърши насилие? Не беше изключено и Робин Пенроуз да се появи отнякъде и всичко да приключи. Но Шон реши да рискува, дори и впоследствие да се окажеше, че твърденията му се неверни. Както бе предупредил Лоуънстайн, обвинението щеше да защитава тезата си в продължение на месеци. Щяха да бъдат призовани десетки свидетели, които да потвърдят, че не са виждали Робин Пенроуз. Съдебните заседатели щяха да слушат само техните гласове ден след ден, седмица след седмица.
Едва ли някой би могъл да устои на подобна психологическа атака.
Вероятно щяха да са твърдо убедени, че Робин е мъртва още преди защитата да получи възможност да защити своята теза.
Трябваше да започне с встъпителна реч, за да могат съдебните заседатели да имат предвид аргументите му, докато Лоуънстайн се опитва да ги удави в приказките на свидетелите си.
Шон стана и отправи поглед към Маклин, после към прокурора, чиито неспокойни очи продължаваха да обработват залата, след това и към публиката. Тогава забеляза Кари. Беше седнала на задните редове, почти в ъгъла. Носеше кайсиев на цвят костюм, косата й бе прибрана.
Когато излезе тази сутрин, тя все още спеше.
Обърна се към съдебните заседатели и съвсем бавно се приближи до тях.
В съда обикновено действаше бавно — сякаш се намира на слънчев плаж и се наслаждава на приятния ветрец.
Съдебните заседатели бяха като побрани от социолог, за целите на някакво представително изследване. Сред тях забеляза двама твърдоглави мъже, занимавали се по трийсет-четирийсет години с тежък труд — те знаеха какво представлява света. Не би могъл да ги убеди само с красноречието и порядъчните си дрехи. Трябваше да ги гледа в очите, да им даде възможност да схванат мислите му и това щеше да е първата му задача. Смяташе, че ако спечели тези двамата, ще спечели и всички останали. Именно тук се проваляха повечето млади адвокати, току-що завършили образованието си — обръщаха се към съдебните заседатели, сякаш са техни дипломирани колеги, а не най-обикновени хора, които разбират единствено законите на здравия разум.