Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Има нещо друго, което Крандъл спомена и което много ме безпокои, Джослин — продължи Дейвид със сериозен тон.
— Да? — подхвана тя, тъй като той не каза нищо повече. Майорът пое дълбоко дъх. От вълнение забрави за миг официалностите и й заговори на „ти“:
— Аз не съм от най-желаните съпрузи, но ние официално сме семейство. Обмисляла ли си възможността да останем женени, както предложи той? — Спря и се извърна към нея. — Не знам какъв съпруг би искала да имаш, но ако желанието ти е да бъдеш обичана… е, мисля, че мога лесно да се влюбя.
Тя се закова на място.
— Не — прошепна. Двамата бяха станали добри приятели. Тя му вярваше и се чувстваше спокойна с него. Как можа той да предложи нещо подобно, което щеше да промени всичко помежду им, при това не към добро?
Мълчанието, надвиснало между тях, пулсираше от напрежение. Искаше й се да извърне глава, но не можеше. Той се бе надвесил, скръстил ръце върху дръжката на бастуна и впил питащ поглед в очите й. Майор Ланкастър бе силен мъж, духовит, интелигентен и почтен. Какво ли би било усещането да бъде обичана от него?
При тази мисъл почувства, че се задушава. Та тя не искаше любовта му! Приятелството бе много по-безопасно и трайно чувство.
— Не — повтори тя. — Аз… много ви харесвам, но не като съпруг.
Той застина и тя се изплаши, че го е разгневила. Вместо това след колебание, което й се стори безкрайно, той й се усмихна топло.
— Подозирах, че реакцията ви ще бъде такава, но щеше да е глупаво да не попитам. — Протегна ръка. — Да си изпросим още някоя и друга кифличка от вашия готвач?
С глава, замаяна от облекчение, тя го хвана под ръка и те се запътиха към кухнята. Джослин не бе осъзнавала колко много цени приятелството му, докато за миг не си помисли, че завинаги го е изгубила.
Нейно благородие бе напълно права, когато каза, че беседката е чудесно място за четене през горещите летни следобеди, но Дейвид дори не гледаше към последния брой на „Морнинг Кроникъл“. Вместо това погледът му се рееше разсеяно над лехите с розите. Припомни си как двамата с Джослин се разхождаха тази сутрин по тази пътека. Семпло облечена, със светлокафяви къдрици, които улавяха слънчевите лъчи, тя бе невероятно щастлива и спокойна.
Решил, че сега е най-подходящият момент да изпита чувствата й, той бе повдигнал въпроса за бъдещето на брака им и изражението й мигом се бе променило, превръщайки я в едно уязвимо и уплашено момиче. Оттогава напразно се опитваше да разбере реакцията й. Тя не бе обидена. Изненадана — да, дори може би шокирана, но имаше и още нещо.
Страх? Сигурно грешеше. Но каквото и да бе помрачило погледа й, в онзи миг тя не приличаше на жена, влюбена в един мъж и принудена да съобщи на друг кандидат, че няма надежда. Възраженията й извираха от някакъв по-дълбок и по-тайнствен източник.
Дейвид едва бе устоял на импулса да я сграбчи в прегръдките си и да я увери, че с него тя ще бъде в безопасност. Подобен жест със сигурност щеше да бъде погрешен, затова той бе разведрил обстановката и бе възнаграден с усмивката й.
Да завоюва сърцето й щеше да бъде все едно да примами пеперуда да кацне на дланта му. Изискваха се търпение, нежност и може би някоя и друга молитва.
Дали обаче щеше да бъде достатъчно? Оставаше му единствено да се надява и да се моли.
Лейди Лора Къркпатрик се протегна с наслада, после се настани удобно зад масичката до прозореца на спалнята си. Копринената й роба прошумоля край нея. Подносът със закуската, която бе поръчала, бе поставен върху масата, а сутрешната поща бе подредена грижливо до каничката с кафе. Писмото най-отгоре бе надписано с елегантния нетърпелив почерк на Джослин.
Тя разчупи печата и се усмихна, когато до слуха й достигна плисъкът на вода в съседната стая. Имението Кенингтън се намираше встрани от главния път от Дувър до Лондон. Полковник Андрю Къркпатрик бе пристигнал късно предишната нощ с пощенския кораб, прекосил Ламанша. Срещата бе неочаквана и за двамата и бе много сърдечна и радостна. Прашен и небръснат от пътя, Андрю не бе губил време и веднага се бе пъхнал в леглото при жена си. Споменът за това, което последва, я накара да се изчерви до пръстите на краката си.
Сияеща като романтично влюбена ученичка, макар и не толкова невинна, Лора прегледа набързо първия лист, ухаещ на жасмин, от писмото на племенницата си. От гърдите й се изтръгна вик на радост, тъкмо в мига, когато съпругът й влезе в спалнята, бършейки с кърпа току-що избръснатото си лице. Той бе мъж със силна и широкоплещеста фигура и под кадифения халат се движеше с енергията и жизнеността на човек, много по-млад от своите петдесет години.