Мис Порочна

— Ъхъ — рече нервно Спенсър, без да отмества очи от зигзагообразната пукнатина на асфалта.

Един слънчев лъч си проби път през облаците, отразявайки се в остатъците от снега. Край гимнастическия салон помръдна някаква сянка, но когато Спенсър се обърна, видя че е просто някаква птица. Сети се за съня, който я беше събудил сутринта. Младата Али като че ли не прояви интерес, но по-голямата я подтикна да пофлиртува с Иън — подчерта, че е страхотен. Това до голяма степен отговаряше на онова, което Иън беше казал на Спенсър предишния ден. Че първоначално Али не го вземала на сериозно. Започнала да го харесва изведнъж, сякаш в главата й светнала някаква крушка.

— Момичета, помните ли някога Али да е казвала нещо… отрицателно… за Иън? — изведнъж се обади тя. — Като, например, че е много голям или гаден?

Ариа примигна объркано.

— Не…

Емили също поклати глава, червеникаворусата й опашка се разклати наляво-надясно.

— Няколко пъти Али ми е подхвърляла за Иън. Не споменаваше името му, само каза, че е много по-голям и много си пада по него. — Тя потръпна, загледана надолу, към калната земя.

— Така си и мислех — отвърна Спенсър удовлетворена.

Хана прокара пръсти по белега си.

— Всъщност онзи ден чух нещо много странно по новините. Интервюираха разни хора на гарата за пускането под гаранция на Иън. И едно момиче, Александра някоя си, каза, че е сигурна, че Али е смятала Иън за извратен.

Спенсър се втренчи в нея.

— Александра Прат?

Хана кимна и сви рамене.

— Така мисля. Тя е много по-голяма от нас, нали?

Спенсър въздъхна треперливо. Когато Али и Спенсър бяха в шести клас, Александра Прат беше в най-горния курс. Като капитан на отбора по хокей на трева тя беше главен съдия при подбора на състезатели за детската лига. Шестокласниците в „Роузууд дей“ можеха да кандидатстват за лигата, но годишно се приемаше само един. Али се хвалеше, че може и да й излезе късмета, защото беше тренирала няколко пъти през есента с Александра и другите по-големи играчи, но Спенсър просто се изсмя — Али въобще не беше толкова добра, колкото нея.

По някаква причина Александра не харесваше Спенсър. Тя непрекъснато критикуваше дриблирането й и твърдеше, че не държи хокейния стик както трябва — сякаш Спенсър не прекарваше всяко лято на хокеен лагер, като се учеше от най-добрите. Когато обявиха състезателите от новия отбор и в списъка беше името на Али, а не това на Спенсър, тя не повярва на очите си и ядосано се втурна към къщи, без да си прави труда да изчака Али. „Можеш да опиташ и следващата година — с престорено съчувствие й каза Али по-късно по телефона. — Стига, Спенсър. Не можеш да бъдеш най-добра във всичко“.

След това се изсмя ликуващо. В същата онази нощ Али започна да закача чисто новата си хокейна униформа на прозореца, защото знаеше, че Спенсър ще погледне и ще я види.