Мис Порочна

— Няма — отвърна по-малката Али.

— Върви! — изкомандва я по-голямата. Двете се караха тъй яростно, както го правеха Спенсър и Мелиса.

По-голямата Али завъртя нагоре очи и се обърна към Спенсър:

— Не трябваше да го изхвърляш, Спенсър. Всичко, от което се нуждаеше, беше вътре. Всички отговори.

— Да изхвърля… какво? — попита объркана Спенсър.

По-малката и по-голямата Али се спогледаха. По лицето на по-малката премина уплаха, сякаш внезапно беше разбрала за какво говори по-голямата.

— Онова — каза по-малката Али. — Направи голяма грешка, Спенсър. И може да се каже, че вече е прекалено късно.

— Какво имаш предвид? — извика Спенсър. — И какво е онова? Защо вече да е прекалено късно?

— Ще трябва да го поправиш — казаха по-малката и по-голямата Али в унисон, като гласовете им вече бяха абсолютно еднакви. Те се хванаха за ръце и се сляха в една Али. — От теб зависи, Спенсър. Не трябваше да го изхвърляш.

Сирената на Иън виеше все по-силно. Изви се силен вятър, който измъкна обявата от ръцете на Али. Тя се издигна за миг във въздуха, след което полетя право към Спенсър, като силно я удари в лицето, сякаш не беше лист хартия, а камък. Надписът „Приготви се!“ се озова точно пред очите й.

Спенсър се изправи рязко в леглото си, по гърба й се стичаше пот. Ароматът на ваниловия крем за тяло на Али гъделичкаше носа й, но тя вече не се намираше в столовата на „Роузууд дей“ — беше в идеално чистата си тиха спалня. Слънцето надничаше през прозореца. Кучетата й се гонеха в предния двор, целите омазани в кал. Беше петък, първият ден от процеса срещу Иън.

— Спенсър? — пред очите й се появи сестра й Мелиса. Тя се надвеси над леглото, кичури руса коса висяха пред лицето й, а връзките на синьо-бялата й раирана блузка с качулка едва докосваха носа на Спенсър. — Добре ли си?

Спенсър затвори очи и си спомни предишната вечер. Как Иън се беше материализирал пред вратата, пушейки онази цигара, и как беше казал всички онези ненормални, ужасни неща. А след това есемесът: Ако горката малка мис Несъвършена внезапно изчезне, някой ще забележи ли въобще? Колкото и да й се искаше, Спенсър беше твърде изплашена, за да каже на когото и да било за това. Ако се обадеше на Уайлдън и му разкаже как Иън е нарушил гаранцията си, това най-вероятно щеше да го върне в затвора, но Спенсър се страхуваше, че щом го каже на Уайлдън, ще й се случи нещо ужасно — или на някой друг. След случилото се с Мона тя не можеше да понесе още кръв по ръцете си.

Спенсър преглътна тежко и погледна към сестра си.

— Ще дам показания срещу Иън. Знам, че не искаш той да влезе в затвора, но съм длъжна да кажа истината от свидетелската скамейка за онова, което видях.

Лицето на Мелиса остана спокойно. Диамантените й обеци отразяваха слънчевата светлина.

— Знам — отвърна разсеяно тя, сякаш мислите й бяха на съвсем друго място. — Не те карам да лъжеш.