Мис Порочна

— Р-реших, че е по-добре да си тръгна.

— Защо?

Тя мълчеше. В гласа на Айзък нямаше гняв. Той звучеше… объркано. Тя погледна през прозореца на ресторанта към сервитьорките, които обикаляха масите. Възможно ли беше Мая да не е казала нищо?

— Съжалявам за онова, което казах вътре — продължи Айзък, като трепереше от студ. — Че съм дошъл на среща с теб. Не исках да прозвучи така.

Лицето му пламтеше от искрен срам. Внезапно Емили видя случилото се от неговата перспектива — онова, което той беше изпуснал несъзнателно, деликатната грешка, която смяташе, че е направил.

— Не се извинявай — избъбри тя, сграбчвайки измръзналите му ръце. — Господи, моля те, не се извинявай!

Айзък примигна. Ъгълчето на устата му се изви в колеблива усмивка.

— Исках това да бъде среща — въздъхна Емили. Щом го изрече, разбра че това е чистата истина. — Всъщност за онази благотворителна среща на „Роузууд дей“, на която ще работиш… Попитай баща си дали ще те пусне от работа. Бих искала да дойдеш с мен… като мой кавалер.

Айзък се ухили.

— Мисля, че един път все ще може да ме пусне. — След това стисна силно ръцете й и я придърпа към себе си. И тогава, като че ли току-що му беше хрумнало, той промърмори: — Какво беше онова момиче в ресторанта?

Емили се вцепени, изпълнена с остро чувство за вина. Трябваше да каже истината на Айзък, преди А. да го направи. Толкова ли беше лошо? Не беше ли опитвала цялата есен да говори открито за това?

Но не — сделката беше Емили да си мълчи за А., а А. няма да се разприказва пред Айзък. Нали? В прегръдките му беше толкова топло и уютно, че въобще не й се искаше да разваля мига.

— О, просто момиче, което учи в моето училище — най-накрая отговори тя, преглъщайки истината. — Нищо важно.