Човекът от остров Луис

С още замъглена от махмурлука глава, повлече морно нозе към къщи, покрай училището, което някога бе посещавал заедно с Артър и Маршели. То не се бе променило особено. Нито дългият прав път, водещ покрай кробосткия магазин, църквата, извисяваща силует на върха на хълма, и къщите, изправили чела срещу вятъра по билото му. Нищо не вирееше тук, освен най-държеливите храсти. Само човекът и постройките, издигнати от него, можеха да устояват на яростта на стихиите, носени откъм Атлантика. Но и това бе само до време. Гробището върху ронещия се бряг и руините на толкова много черни къщи можеха да го потвърдят.

Минито на Фионлах още стоеше на площадчето пред магазина, зарязано, след като ключът за запалването му бе хвърлен в нощта. Младежът без съмнение щеше да се върне за него по-късно през деня. Колата на Фин бе кацнала гордо на височината пред къщата на Маршели, открита за всички ветрове. Той я бе предоставил на младите да се приберат, а сам се бе качил в автомобила на преподобния.

Той стигна до кухненската врата и почука. Отвори му Дона, с пребледняло, изопнато от безпокойство лице. Тревогата ѝ се поуталожи, щом видя Фин, но очите ѝ уплашено се стрелнаха покрай него, сякаш очакваше да не е сам.

– Къде е баща ми?

– Предполагам, още спи. Вчера се напихме.

– Сигурно се шегувате – изгледа го недоверчиво момичето и той си даде сметка, че тя познава единствено самоуверения, праведен, размахващ Библията тиранин, в който Доналд се бе превърнал. Дори нямаше представа за истинския човек, скрил се под черупката на религията, за да предпази крехката си уязвимост. Човекът, показал само за кратко своя лик в ранните часове на утрото, под въздействието на алкохола.

– Фионлах тук ли е?

Тя кимна към всекидневната.

– Храни Ейли.

– Ейли? – смръщи чело Фин.

– Дъщеря ни.

И той осъзна, че едва сега чува за първи път името ѝ. До този момент дори не се бе сетил да попита за него, а и всички я бяха наричали само „бебето“ или „детето“. Дона очевидно с лекота прочете мислите му. Той усети как се изчервява, затова кимна кратко и влезе вътре. Фионлах бе седнал в едно кресло, прегърнал бебето с лявата си ръка, докато с дясната държеше бутилката с мляко. Широко отворените очи на малкото бозаещо личице бяха вперени в него с израз на абсолютно доверие.

Младежът явно се почувства неловко, че баща му го заварва в подобно занимание, но нямаше как да го прекъсне. Фин седна в отсрещното кресло и помежду им се възцари напрегната тишина.

– Майка ми се казваше Ейли – прекъсна я най-сетне той.

– Знам. На нея сме я кръстили.

Фин трябваше да примигне, за да разпръсне влагата, замъглила неочаквано погледа му.

– Това би ѝ допаднало.

По лицето на момчето пробяга бледа усмивка.

– Благодаря впрочем.

– За кое?

– Задето се намеси снощи. Не знам какво щях да правя, ако не се беше появил.

– Бягството не е отговорът, Фионлах.