Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Внимавай какво говориш за майка ми… Тя ме обичаше.
„По-скоро те защитаваше… Едно е обичта, друго е защитата. Може би тя те съсипа. Да израснеш в такава сигурност, никога да не се сблъскаш с трудностите в реалния живот… Да не можеш да реагираш адекватно…“
За това беше виновен татко, а не мама…
„Да, баща ти си беше дръвник. Дребен човечец. От тъпанарите, дето не могат без чест, но да беше само той, нямаше да си такъв смотаняк. Защото той се държеше предизвикателно и можеше да скъса нервите на човек. Да не бяха увещанията на майка ти да му се подчиняваш, някой ден щях да го хвана за врата и да му строша главата в ръба на ваната…“
Не, не, смъртта на баща ми беше нещастен случай. „Нещастен или не, признай, че след това си отдъхна. Но си остана смотан. Бъди честен, баща ти не е виновен за нерешителността ти. Единствената причина за лицемерната ти свенливост е майка ти. Манията и да те предпазва и да гледа на теб като на малко дете… Да те защитава от баща ти, от леля ти и от жестоките улични гамени. Не, хич не ми се цупи, защо мислиш, че не стисна юмруци да се изправиш срещу бабаитите от квартала. Веднъж ме послуша и прасна единия с камък по главата, но после за малко да се надрискаш от страх. Понеже майка ти те вкара в релси с нежния си укор: «Ах, Мющак, как можа да направиш това? Такова възпитано дете като теб!» Аз можех само отново да потъна дълбоко в огледалото. А ти имаше голяма нужда от мен…“
Никаква нужда не съм имал от теб… Ти си груб, раздразнителен и агресивен. Не мога като теб.
„Ами да си могъл.“ Вече не говореше силно. Гневът в меднокафявите му очи се топеше. Тонът му стана сърдечен, сякаш ме съжаляваше. „Де да беше могъл… Тогава нямаше да ти се случи всичко това. На бърза ръка щеше да забравиш оная егоистка Нюзхет, и то още преди да те напусне… Може би пръв щеше да я отсвириш. И вероятно щеше да станеш по-добър историк от нея. Дори и от Тахир Хакъ… Не схващаш нали, нещастен тъпако. Аз съм твоята борбена половина, твоята устойчивост, която се изправя срещу живота. Твоят отмъстител, който може да го върне с лихвите на онези, които те нараняват…“
Отмъстител ли? Ти ли си бил? Ти ли уби Нюзхет?
Изобщо не се ядоса, а попита спокойно, с тъжно изражение, сякаш търсеше отговор на въпрос, отдавна чоплещ ума му:
„Защо винаги обвиняваш мен? Не зная дали съм убил Нюзхет. Понеже тази болест – психогенна амнезия или параноична шизофрения – влияе и на мен. Нищо не си спомням. Но ако държиш на истината, много преди това ми е идвало не с ножа за писма, а с голи ръце да я удуша.“
Ето че си призна. Не издържах повече и казах високо: значи, може и да си я убил! Излязъл си от мишата си дупка…
– Каква дупка, момчето ми – премахна гласът на Тахир Хакъ изопнатото от гняв лице на мъжа от дисплея на монитора ми. – За какво говориш, Мющак?
Стоеше на вратата с двамата му любими студенти зад него… Или съучастници? Четин с киселата физиономия и Ерол, в чиято добронамереност вече не бях сигурен. Къде ли беше онова слабичко момиче Сибел? Ами къде, сигурно по следите на нов заговор… Нищо, аз трябваше да плета собствената си кошница. Веднага надянах усмихнатата маска.
– Сигурно съм мислил на глас… – станах и посочих свободните столове до бюрото си. – Заповядайте, професоре… Радвам се, че си променихте мнението.
– Кое мнение? – сбърчи ниското си чело като акордеон.
– Нали казахте пред полицаите, че не можете да се качите дотук… А те къде са всъщност?
Докато питах, нарочно наблюдавах двамата младежи зад него. Притеснено извърнаха очи.
– Отидоха си – професорът се беше отпуснал в посочения стол. Изглеждаше уморен. След като адреналинът от лекцията беше напуснал организма му, беше изплувал отегченият, стар човек, който на тази възраст беше принуден да разрешава трудни проблеми. – Защо толкова се интересуваха от Завоевателя?
Задъхан ли беше? Ах, професоре, ах! Каква работа имате с тия фанатизирани момчета? Киселият фанатик се беше изправил зад дясното му рамо, ухиленият – зад лявото: като стоящите зад Завоевателя Шахабедин паша и Заганос паша… Единствено се различаваха по това, че Мехмед II е бил по-млад от везирите си, а професорът беше доста по-възрастен от двамата си съратници.
– Честно, Мющак, много бях изненадан, че този главен комисар разпитваше за Мурад II и Завоевателя. Вместо да разследва убийството на Нюзхет, той си блъска ума със смъртта на султаните. Като че ли е историк, а не полицай… – погледна ме обвиняващо. – Отделен въпрос е откъде има такава информация. Дали някой не го насочва?