Балтазар [bg]

Дори Наруз потрепери, като зърна това опустошено лице, очите, така изписани с молив, че да изглеждат неестествено големи и зловещи — като очите на звяр от рисувана приказка. Светият човек бълваше клетви и заклинания към заобиколилите го слушатели, пръстите на ръцете му се свиваха и разтваряха като ноктите на граблива птица, въртеше се наляво-надясно подобно на хваната натясно мечка, усукваше се, гърчеше се, ту се хвърляше напред към тълпата с ръмжене, крясъци и викове, ту отстъпваше назад, а хорицата трепереха, смаяни от неговото въздействие и мощ. Той вече бе „влязъл в собствения си час“, както казват арабите, и се бе изпълнил със силата на духа.

Стоеше изправен сред остров от повалени тела — телата на онези, които бе хипнотизирал; едни пълзяха като скорпиони, други пищяха, трети блееха като кози, четвърти ревяха като магарета. От време на време той яхваше някого от тях и със зловещи крясъци го пришпорваше, блъскаше бутовете му с юмруци като обезумял, после ненадейно се извръщаше с избила между зъбите му пяна и се втурваше срещу тълпата, за да сграбчи друг нещастник за поредна своя жертва. И ревваше навъзбог: „На мен ли се подиграваш, а?“, после го хващаше за носа, ухото или ръката и с нечовешка сила го довлачваше в средата на ринга, където с един замах на хищните си нокти можеше да „убие светлината му“ и да го запокити сред жертвите, които вече безпомощно пълзяха в нозете му, за да моли неистово за милост — кресливи отчаяни молби, заглушавани от рева и стенанията на онези, които хленчеха, вече изпаднали под въздействието на неговата магия. Човек усещаше силата на тази личност, чиито искри възпламеняваха тълпата.

Наруз седна върху един надгробен камък извън оживения кръг, в мрака, за да може на спокойствие да наблюдава гледката.

— Дяволи, неверници! — крещеше Магзуб и протягаше напред изкривените си като нокти пръсти, от които хората се отдръпваха при всяко ново връхлитане. — Ти и ти, и ти, и ти — гласът му се извисяваше до нечовешки вой. Когато беше „в своя час“, той не се съобразяваше с никого, не се боеше от никого.

Един съвсем приличен на външен вид шейх със зелена чалма, което означаваше, че е от корена на Пророка, тъкмо прекосяваше оредялото по краищата множество, когато Магзуб го зърна, спусна се към него, разсече калабалъка надве и му изкрещя в лицето:

— Нечист си! — Възрастният шейх извърна гневни очи към обвинителя си, готов да му възрази, но фанатикът завря лицето си в неговото и впи страховит поглед в очите му. Старият шейх омекна на мига, главата му се олюля подобно на празна кратуна върху източения врат, после като по заповед на Магзуб той се свлече на четири крака, взе да грухти като диво прасе, а Вдъхновеният го сграбчи за чалмата и го запрати сред останалите жертви.