Балтазар [bg]

За какво говорех? А, да, за лицето на Пърсуордън в смъртта! То носеше същото онова добре познато изражение на арогантна насмешливост. Сякаш играеше роля — наистина продължавам да мисля така, толкова жив изглеждаше.

Жюстин дойде да ме извика. Несим я беше пратил да ме вземе с колата. Носеше една бележка, която не й позволих да прочете. Несим пръв бе научил за неговото намерение или за вече свършения факт — подозирам, че самият Пърсуордън му се е обадил. Във всеки случай моите познания в областта на самоубийствата — нали през мен са минали всички случаи по време на нощните дежурства на Нимрод — ме накараха да действам предпазливо. Подозирах барбитурати или някаква подобна химическа смес с бавно действие, затова си направих труда да взема със себе си малката стомашна помпа, наред с всички останали противоотрови. Признавам, че самодоволно си представях лицето на моя приятел, когато, благодарение на мен, ще се събуди в болницата. Но очевидно не бях преценил правилно нито гордостта му, нито сериозността на неговите намерения, защото когато пристигнахме, се оказа напълно и безвъзвратно мъртъв.

Жюстин изтича пред мен по стълбите на мрачния и неприветлив хотел, който той толкова обичаше (и го бе кръстил „Хълмът на лешоядите“, предполагам заради орляците проститутки, които кръжаха отвън като лешояди).

Несим се беше заключил в стаята и ние трябваше дълго да чукаме, преди да ни пусне — нещо, което направи с известна раздразнителност, или поне така ми се стори. Вътре цареше невъобразим безпорядък. Извадени чекмеджета, разхвърляни дрехи, листове и картини; Пърсуордън лежеше проснат върху кревата в ъгъла с надменно вирнат към тавана нос. Спрях, за да отворя лекарската си чанта — в моменти на стрес методичността е спасителна сламка, — докато Жюстин безпогрешно се упъти към недопитата бутилка джин до леглото и отпи една мощна глътка. Знаех, че може да съдържа част от отровата, но не казах нищо — в такива моменти човек просто няма какво да каже. Щом почувстваш пристъпите на истерията, трябва незабавно да вземеш мерки. Започнах да разопаковам старата си стомашна помпа, която бе спасила повече и далеч по-безсмислени човешки животи (невъзможни и захвърлени като умалели дрехи) от всеки друг лекарски инструмент в цяла Александрия. Развих помпата бавно и внимателно — единствената опора, с помощта на която третокласният доктор може да се изправи пред лицето на света…