Измамата на Опал [bg] [ЛП]

Артемис сумтеше и пъхтеше по пътя си нагоре по клисурата, пръстите му бяха увити около колана на Зеленика. Дишането на капитан Зеленика се беше свело до умерен ритъм от бързи изблици.

Не съм физически силен, помисли си Артемис. И може да ми струва скъпо. Трябва да тренирам повече тялото, отколкото мозъка си в бъдеще. Ако имам бъдеще.

Храмът се извисяваше над тях, модел в мащаб, но пак беше по-висок от петнадесет метра. В холограмните облаци се издигнаха дузини колони, които придържаха правоъгълен покрив, украсен със сложни гипсови корнизи. Долните части на колоните бяха белязани от хиляди белези от нокти, където по-младите тролове се бяха избавили от опасността. Артемис и Зеленика изкачиха двадесетте или повече стъпала до самите колони.

За тяхно щастие, на скелето нямаше тролове. Всички животни бяха заети да се избиват взаимно или да избягват да бъдат убити, но беше въпрос на време да се досетят, че имаше сред тях имаше нарушители. Свежо месо. Не много тролове бяха вкусвали елфско месо, но тези, които бяха, с нетърпение чакаха да го опитат отново. Само един от присъстващите беше опитвал човешко месо и споменът за сладостта му още обитаваше тъпия му мозък през нощта.

Беше точно този трол, който излезе от водата, носейки още няколко килограма от влага. Той небрежно бутна едно кутре, което се беше приближило прекалено близо и помириса въздуха. Тук имаше нов мирис. Мирис, който можеше да си спомни от краткото си време под луната. Мириса на човек. Само разпознаването на миризмата напълни устата му с лиги, които потекоха от жлезите в гърлото му. Той се впусна в пронизителен галоп към храма. Скоро се оформи цяла група от гладни за плът зверове, която се блъскаше към скелето.

— Обратно в менюто сме — отбеляза Зеленика, когато стигна до скелето.

Артемис откачи пръстите си от колана на капитана. Щеше да отговори, но дробовете му изискваха кислород. Той поемаше шумни глътки кислород, докато облягаше кокалчетата на пръстите си върху коленете си.

Зеленика хвана лакътя му.

— Няма време за това, Артемис. Трябва да се катериш.

— След теб — успя да изрече Артемис. Той знаеше, че баща му никога не би допуснал дама да остане в беда, докато самият той бягаше.

— Няма време за обсъждане — каза Зеленика и насочи Артемис с лакътя. — Катери се към слънцето. Аз ще спечеля няколко секунди с телепода. Тръгвай.

Артемис погледна в очите на Зеленика, за да каже благодаря. Бяха кръгли и лешникови и… познати? Спомени се мъчеха да се освободят от оковите си, биейки по стените на клетката, в която се намираха.