Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.
Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.
Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.
Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.
Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.
„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.
Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.
— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.
И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…