Колимски разкази [bg]

Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.

— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!

Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.

Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най-важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.

Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.

Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.

Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“

Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.

Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.