Колимски разкази [bg]

Тифозна карантина

Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.

— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.

Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…

— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?

Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.

— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.

Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?

Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.

Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.