Колимски разкази [bg]

Юбилярят трогнато стискаше ръката на Дудар.

— Покажете, покажете ми го — чу се изведнъж тънък, прегракнал глас.

На председателското място на трапезата, отдясно на домакина, седеше знатен, не тукашен гост. Това беше Черпаков, началникът на санитарния отдел, стар приятел на Сударин пристигнал още сутринта за сребърната сватба на приятеля си със своята служебна „Победа“ от областния град, който се намираше на сто километра оттук.

Кошницата с петела се озова пред мътните очи на госта.

— Да. Чудесно петле. Твой ли е? — Пръстът на почетния гост посочи Андрей Иванович.

— Сега вече е мой — доложи с усмивка юбилярът.

Почетният гост беше значително по-млад от заобикалящите го плешиви и побелели невропатолози, хирурзи, терапевти и фтизиатри. Беше около четиридесетгодишен. С болнаво, жълто, подпухнало лице, с малки сиви очички, с контешки кител със сребърни пагони на полковник от медицинската служба. Кителът явно му беше тесен — личеше, че е ушит още когато коремчето му не е било толкова забележимо и вратът му не е увисвал над правата яка. По лицето на почетния гост се четеше скука, но след всяка чашка спирт (като истински руснак, при това северняк, почетният гост не пиеше друг алкохол) то ставаше все по-оживено и гостът все по-често поглеждаше към заобикалящите го медицински дами, все по-често се намесваше в разговорите, които веднага утихваха при звука на трептящия му тенор.

Когато стигна до нужния градус, почетният гост се измъкна иззад масата, бутна някаква не успяла да се дръпне докторка, запретна ръкави и започна да вдига тежките дървени столове за предните им крака с една ръка, ту с дясната, ту с лявата, за да демонстрира хармоничността на физическото си развитие.

Никой от възхитените гости не можеше да вдигне толкова пъти столовете като него. От столовете почетният гост се прехвърли на креслата и успехът продължаваше да го съпътства. Докато другите се опитваха след него да вдигат столовете, той придърпваше с могъщата си длан младите, румени от щастие лекарки и ги караше да опипват стегнатите му мускули, което те вършеха с явен възторг.

След тези упражнения почетният гост, все тъй неизтощим откъм идеи, премина към националния руски номер — с ръка, опряна на лакът, да се пребори с ръката на противника, поставена в същото положение. Побелелите и плешиви невропатолози и терапевти не можеха да окажат сериозна съпротива, само главният хирург издържа малко повече от другите.

Почетният гост търсеше нови изпитания за руската си мощ. Той се извини на дамите и си свали китела, който домакинята веднага пое и провеси върху облегалката на един стол. По внезапно оживеното му лице стана ясно, че е измислил нещо ново.