Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.
Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.
Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.
— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.
Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.
— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.
— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.
— А ти?
— Андреев, Павел Иванович.
Нарядчикът намери личните им дела.
— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.
Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.
Наложи им се да чакат само една нощ.
След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.
В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.
Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.
— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?
Човекът с военното палто повика с пръст стареца.
— Ти какъв си?
— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.
— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…
— Майстор съм на зидани печки.
— Друго?
— И за тенекеджия ме бива.
— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.
Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.
— А ти?
Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.
— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.
— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.
— А защо приказва на немски?
— От района на Саратов е, от автономната република…
— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.
„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“
— Кожар съм, гражданино началник.
— Много добре. А на колко си години?
— Тридесет и една.
Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.
Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.