Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.
Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.
На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.
Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.
Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.
Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.
Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.
Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.
Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.
— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…
Картина, добре позната ми от златните мини.
Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.
Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.
Андреев не повярва на очите си.
— Шнайдер!
— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.
— Шнайдер!
— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.
Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.
— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.
— Ей сега, ей сега.
Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.
Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.
А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.