Колимски разкази [bg]

Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.

Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.

Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.

— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…

Картина, добре позната ми от златните мини.

Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.

Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.

Андреев не повярва на очите си.

— Шнайдер!

— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.

— Шнайдер!

— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.

Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.

— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.

— Ей сега, ей сега.

Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.

Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.