Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
Гари се поколеба преди да се наведе и да я целуне по все така горещото чело. Не беше нищо повече от призрака на дъщеря му. Призрак, чието присъствие той приемаше с радост. Призрак, който можеше да обича.
Намокри челото ѝ с благодарните си сълзи и промълви:
— Лека нощ.
Все така без отговор. Ема лежеше неподвижно на мътно розовата светлина на нощната ѝ лампа, вторачена вече нагоре в тавана. Без да го познава. Без да затвори очи. Без да очаква да дойде сънят. В очакване… на нещо друго.
Гари тръгна по коридора към спалнята си. Преоблече се и легна в леглото сам. Той също не заспа. Също очакваше, макар да не знаеше какво.
Докато не го чу.
Тихо изскърцване на прага на спалнята му. Извърна глава и видя силуета на Ема. Дъщеря му стоеше там. Пристъпи към него от сенките, дребна фигурка в потъналата в нощен мрак стая. Спря до леглото му и разтвори широко устата си като в силна прозявка.
Неговата Ема се беше завърнала. Само това беше важно.
Зак не можеше да заспи. Вярно беше това, което всички казваха: много приличаше на баща си. Явно беше твърде млад все още, за да има язва, но вече носеше на плещите си бремето на света. Беше пламенно и чувствително момче. И страдаше от това.
Еф му беше казвал, че винаги е бил такъв. Още от люлката поглеждал през рамо с лека гримаса на тревога, а напрегнатите му тъмни очи винаги установявали контакт. А леката тревога, изписана на личицето му, разсмивала Еф, защото толкова много му напомняла за него самия — разтревоженото бебче в яслата.
В последните няколко години, Зак беше почувствал бремето на раздялата, на развода и битката за попечителството. Трябваше му известно време, докато се убеди, че това, което става, не е по негова вина. Но все пак чувстваше истината в сърцето си: разбираше, че по някакъв начин целият този гняв щеше да засегне него. Всички тези години със сърдитото шепнене зад гърба му… отекващите в нощта спорове… събужданията от приглушеното блъскане по стените. Всичко това беше наложило отпечатъка си. И Зак, в разцвета на своите единайсет години, вече страдаше от безсъние.
Понякога нощем заглушаваше шумовете на къщата с малкия си iPod и се зазяпваше навън през прозореца на спалнята си. Друг път открехваше прозореца и се вслушваше във всеки малък шум, който нощта можеше да му предложи, вслушваше се толкова силно, че ушите му забръмчаваха от нахлулата кръв.
Събуждаше онази стара цели векове надежда, таена от не едно момче, че улицата му, в нощта, когато е повярвала, че никой не я наблюдава, ще разкрие своите загадки. Призраци, убийства, тъмна страст. Но единственото, което виждаше, докато слънцето отново се вдигнеше над хоризонта, бе хипнотично примигващото синьо на телевизора в къщата от другата страна на улицата.
Светът беше лишен от герои, както и от чудовища, въпреки че във въображението си Зак търсеше и двете. Липсата на сън налагаше своя отпечатък върху момчето и той непрекъснато дремеше през деня. Унасяше се в дрямка на училище, а другите деца, които в жестокостта си никога не оставят една разлика да остане незабелязана, бързо му измислиха прякори. Варираха между „патешката стъпка“ и „некромантчето“, като всеки кръг си имаше предпочитания.
А Зак линееше през тези дни на унижения и чакаше да дойде времето, когато баща му ще го посети отново.
С Еф се чувстваше удобно. Дори и като мълчаха. Най-вече когато мълчаха. Мама беше прекалено съвършена, прекалено наблюдателна, прекалено вежлива. Невъзможно беше да се изпълнят мълчаливите ѝ изисквания, всичко „за негово добро“ и той по някакъв странен начин разбираше, че я е разочаровал от мига, в който се беше родил. С това, че е момче. С това, че твърде много прилича на баща си.
С Еф се чувстваше жив. Разказваше на тате нещата, за които мама непрекъснато искаше да знае: неща извън границите на обичайното, за които бе толкова жадна да научи. Нищо съдбоносно, просто лични неща. Достатъчно важни, за да не ѝ ги разкрива. Достатъчно важни, за да ги запази за татко си и точно това правеше Зак.
Сега, легнал върху завивките, Зак мислеше за бъдещето си. Беше сигурен, че никога вече няма да са заедно като семейство. Нямаше начин. Но се чудеше колко по-лошо можеше да стане. Такъв беше Зак по своята същност. Винаги се чудеше: Колко по-лошо може да стане?
А отговорът винаги беше: Много по-лошо.
Надяваше се, че сега поне армията от загрижени възрастни най-сетне щеше да се разкара. Терапевти, съдии, социални работници, приятелят на майка му. Всички те го държаха като заложник на собствените си нужди и цели. Всички се „грижеха“ за него, за добруването му, а никой всъщност не даваше и пет пари за него.