Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
Докосна я и стисна тънката ръчица над лакътя. Плата на рокличката ѝ. Беше истинска. Беше тук. Хвана я с две ръце и я притегли към себе си, прегърна я и я притисна до гърдите си.
После се отдръпна и я погледна отново. Избута сплъстената ѝ коса от луничавото ѝ личице. Как беше възможно това? Огледа навън потъналия в мрак двор пред къщата, за да види кой я беше довел.
Никаква кола нямаше на алеята. Никакъв звук от отдалечаващ се автомобил.
Сама ли беше? Къде беше майка ѝ?
— Ема — промълви Гари.
Изправи се и я поведе вътре, затвори входната врата и включи осветлението. Ем изглеждаше замаяна. Носеше роклята, която майка ѝ беше купила за екскурзията. Онази, в която изглеждаше толкова пораснала, докато се въртеше, когато я облече за първи път за пред него. На единия ръкав имаше петно от кал… и може би кръв. Гари я завъртя, огледа я и видя още кръв по босите ѝ стъпала — без обувки? — и кал навсякъде, и драскотини по дланите ѝ, и отоци по шията.
— Какво стана, Ем? — попита я той, като задържа лицето ѝ в дланите си. — Ти как…?
Вълната на облекчение отново го заля, едва не го събори и той я стисна силно. Вдигна я, отнесе я до канапето и я постави да седне. Беше травматизирана и някак необичайно пасивна. Толкова различна от неговата усмихната, вироглава Ема.
Опипа лицето ѝ, както правеше майка ѝ винаги когато Ема започнеше да се държи странно. Беше горещо. Толкова горещо, че кожата ѝ лепнеше. И беше пребледняла, толкова бледа, че почти прозрачна. Виждаше вените под повърхността, изпъкнали червени вени, каквито никога не беше виждал преди.
Синьото в очите ѝ като че ли беше помръкнало. Поражение в главата, навярно. Момичето му беше в шок.
В ума му пробяга мисъл за болници, но нямаше повече да я пусне извън дома. Никога повече.
— Сега си у дома, Ем — промълви той. — Ще се оправиш.
Взе ръката ѝ, дръпна я, за да стане я поведе към кухнята. Храна. Настани я в стола ѝ на масата и я загледа откъм кухненския плот, докато запичаше две от любимите ѝ вафли с шоколад. Седеше си там, отпуснала ръце и го гледаше — не точно вторачено, но безучастна към всичко друго в стаята. Никакви глупави историйки, никакво бърборене за училищния ден.
Тостерът подскочи, той намаза вафлите с масло и сироп и постави чинията пред нея. Седна на мястото си, за да я погледа. Третият стол, мястото на мама, все още беше празно. Може би звънецът щеше да звънне отново…
— Яж — каза ѝ. Още не беше вдигнала вилицата си. Отряза от крайчеца на сладкия сандвич и го поднесе към устата ѝ. Не я отвори.
— Не?
Показа ѝ сам, постави от вафлите в устата си и сдъвка. Отново опита с нея, но реакцията ѝ беше същата. От окото на Гари се плъзна сълза и се затъркаля по бузата му. Вече разбираше, че нещо ужасно не беше наред с дъщеря му. Но го изтласка от ума си.
Тя вече си беше тук. Беше се върнала.
— Ела.
Поведе я нагоре по стълбите към спалнята ѝ. Гари влезе пръв, Ема се спря вътре на прага. Очите ѝ обхождаха стаята все едно, че я разпознаваха, но по-скоро като в далечен спомен. Като очите на старица, завърнала се по чудо в спалнята на своята младост.
— Трябва да поспиш — каза той и порови в чекмеджетата на раклата ѝ за пижама.
Тя остана до вратата, прибрала ръце до хълбоците.
Гари се обърна с пижамата в ръка.
— Искаш ли да те преоблека?
Коленичи, повдигна роклята ѝ, а много скромната му малка дъщеря не възрази. Гари намери още драскотини и един голям оток на гърдите ѝ. Стъпалата ѝ бяха мръсни, пукнатините по пръстите на краката ѝ — запълнени със съсирена кръв. Тялото ѝ беше горещо на допир.
Никаква болница. Повече нямаше да я изпусне от поглед.
Напълни ваната с хладка вода и я постави да седне вътре. Коленичи до ръба и леко изтри раните ѝ с насапунисана кърпа, а тя дори не потрепери. Изми с шампоан и подсуши мръсната ѝ сплъстена коса.
Гледаше го с потъмнелите си очи, но в тях нямаше никакво разбиране. Беше в нещо като транс. Шок. Травма.
Можеше да направи всичко, за да ѝ е по-добре.
Облече я в пижамата ѝ, взе големия гребен от сламения кош в ъгъла и започна да вчесва русата ѝ коса. Гребенът се заплете в косата ѝ, а тя нито потрепери, нито проплака от болка.
Халюцинирам, каза си Гари. Загубил съм усета си за реалността.
А след това, докато все още вчесваше косата ѝ, реши: Изобщо не ми пука, по дяволите.
Отметна чаршафите ѝ и меката завивка и постави дъщеря си да легне, точно както го правеше, докато все още беше бебенце. Дръпна завивките до шията ѝ и ги затъкна отстрани. Ема продължаваше да лежи неподвижно и сънено, но с широко отворени тъмни очи.