Жив или мъртъв [bg]
- Автор: Клэнси Том
- Серия: Джак Райън #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547337060
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жив или мъртъв [bg]». Краткое содержание книги:
— Осигурени сме.
След окончателния оглед Чавес прецени, че посолството е съвсем безопасно, и се обади на Кларк и Стенли, за да потвърди, че тук е чисто. Събитията тръгнаха бързо, като вестта премина от Тад Ричардс към човека от Народната милиция, лейтенант Масуди, а оттам нагоре по либийската командна верига до майора, който настоя Чавес и екипът му да излязат през главната врата и да отведат заложниците до портала. Кларк и Стенли, които не разбраха искането, не се съгласиха, докато Масуди не обясни на развален английски, че няма да има телевизионни камери. Либийският народ просто искаше да изрази своята благодарност. Кларк помисли малко и се съгласи.
— За международното благо — промърмори той на Алистър Стенли.
Десет минути по-късно Чавес, неговите хора и заложниците излязоха от главния вход на посолството, окъпани в светлината на ярките лампи и съпроводени от бурни овации. На портала ги посрещна група от шведската Служба за сигурност и Следствената служба, която пое заложниците. След две минути ръкостискания и прегръдки Чавес и хората му излязоха на улицата сред шпалир от офицери и редови бойци от Народната милиция.
Ричардс се появи до Чавес, докато си пробиваха път към командния център.
— Какво става, по дяволите? — извика Чавес.
— Трудно ми е да разбера думите — отвърна Ричардс, — но са впечатлени. Не, смаяни е по-добре казано.
Шоуолтър, който вървеше зад тях, извика:
— От какво, за бога? Какво са очаквали, мамка му?
— Жертви. Много мъртъвци! Не очакваха заложниците да оживеят или поне не всичките. Празнуват!
— Така ли? — извика Бианко. — Ние да не сме аматьори!
Ричардс отговори през рамо:
— Ами те нямат много спасени заложници.
Чавес се усмихна.
— Да, ама ние сме отряд „Дъга“.
21
АКО ГЛЕДАШЕ НА НЕЩАТА обективно, Найджъл Емблинг сигурно щеше да схване съществуващото настроение като самодоволство, но в момента считаше, че светът бързо отива по дяволите. Вероятно по-късно щеше да преосмисли преценката си, но точно сега, докато седеше в кухнята с чаша чай и четеше един от дузината пакистански всекидневници, сутрешния „Дейли Машрик“ от Пешавар, не видя нищо, което да подобри настроението му.
— Проклети идиоти — изръмжа той.
Домашният му прислужник Махмуд се появи магически на кухненската врата.
— Има ли нещо, господин Найджъл?
От единадесетгодишното момче лъхаше щастие и старание, особено по това време на деня, но Емблинг знаеше, че без него в домакинството му щеше да настъпи хаос.
— Не, не, Махмуд. Просто си говоря сам.
— А, това не е добре, господине, никак не е добре. За луд ще ви помислят. Моля ви, запазете си го за у дома, да?
— Да, добре. Ти продължавай да учиш.
— Да, господин Найджъл.
Махмуд беше сираче — майка му, баща му и двете му сестри бяха загинали при жестоките сблъсъци между сунити и шиити, започнали в Пакистан след убийството на Беназир Бхуто. Емблинг почти беше осиновил момчето — хранеше го, даваше му подслон, малко пари и без то да знае, постоянно нарастващ доверителен фонд, който щеше да наследи на осемнадесет години.
Поредната изгоряла джамия, поредният убит водач на фракция, поредният слух за подправени избори, поредният арестуван офицер от разузнаването по обвинение в кражба на държавни тайни, поредният призив към спокойствие от Пешавар. Много жалко. Не че Пакистан винаги е бил пример за мир, но имаше периоди на почти пълно спокойствие, въпреки че и то се оказваше измамно, като тънък капак над кипнал котел. И все пак Емблинг знаеше, че за него няма друго място на света, макар и да не разбираше защо. Вероятно това бе прераждане, но както и да е, Пакистан определено му легна на сърцето и сега, на 68 години, той беше пуснал твърдо и необратимо корени в новия си дом.
Емблинг знаеше, че повечето хора на негово място щяха, и може би трябваше, да се страхуват — англосаксонски християнин от Англия, родината на британското господство. Повече от деветдесет години, от 50-те на деветнайсети век до след края на Втората световна война, Великобритания властваше над „Индийския континент“, включвал в различни периоди Индия, Пакистан, Бангладеш, Сомалиленд, Сингапур и Долна и Горна Бирма, известна сега като Мианмар, въпреки че Емблинг продължаваше да я нарича Бирма, без да го е грижа кой може да се обиди. Въпреки че спомените от британското господство отшумяваха от Пакистан с годините, влиянието му не изчезна напълно и Емблинг виждаше и усещаше това всеки път, когато излезеше, заради погледите на възрастните хора на пазара и шепненето между полицаите, чули разни истории от родителите и прародителите си. Емблинг по никакъв начин не криеше произхода си, а и не би могъл, дори да искаше, заради акцента, с който говореше урду и пущу, които владееше почти перфектно. А да не говорим за бялата кожа и ръста му. Нямаше много местни хора като него.