Денят не си личи по заранта

— Може би сте прав.

— Щом допускате такава възможност, да минем към подробностите.

— Не е ли по-добре най-първо да надзърнем в хладилника, ако има такъв? — предлагам, тъй като усещам гърлото си съвсем пресъхнало.

— Да, наистина. Чаша минерална вода при липса на нещо по-ободряващо…

Експедицията до кухнята се оказва по-резултатна от очакваното. В хладилника откриваме не само вода, но и неразпечатана бутилка „Балънтайн“, вероятно доставена от грижовната домакиня специално за нас.

— Бедната Мод — въздъхва Сеймур. — Тя си въобразява, че уискито се изстудява в хладилник.

Отнасяме находките в хола и се заемаме с обсъждане на подробностите по предстоящите действия.

Когато най-сетне всичко е обмислено и преповторено до най-малката дреболия, вече е нощ и часът наближава десет.

— Чакаме ли някого? — запитвам, за да подсетя Уйлям, че не е зле да си ходим.

— Чакаме Мод. Не знам защо толкова се забави.

Холът тъне в полумрак. Само малка настолна лампа върху бюфета излъчва бледосинкаво сияние. През огромния прозорец на фона на тъмновиолетовото нощно небе катедралата отчетливо се откроява, обляна от оранжевата светлина на скрити прожектори. До единия край на прозореца американецът е застанал неподвижен, сякаш съзерцава църквата.

Изглежда, наистина я съзерцава, защото ненадейно запитва:

— На какво ви прилича тая грамада?

— На кораб.

— Не сте оригинален. Тя така е и направена, че да прилича на кораб.

— Тогава защо трябва да ми прилича на нещо друго?

— Някои я виждат като вкаменен устрем. Вечният устрем на човека да се издигне над себе си.

— Трябва да е така. Не ги разбирам твърде тия работи. Във всеки случай здраво е строена. Щом е издържала толкова време.

— Да, като един гигантски зъб, прогнил от годините и който непрестанно укрепват и пломбират. Непрестанно, да, което също е устрем, само че глупав, защото няма начин да избегнеш разрушителната сила на времето.

Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

— Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко — да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

— Никак не сте се изменили — забелязвам. — Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

— Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения — промърморва Сеймур. — На вас всичко ви е ясно.

— Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

— Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.