Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
Самата Земя, с население отдавна установило се около един милиард — и приблизително същия брой роботи — почти навсякъде заприличваше на парк. Ужасните щети, нанесени на природата през първите трескави векове на промишлената революция, постепенно се превръщаха в спомени. Никой не забравяше напълно миналите грехове, но те вече не изглеждаха реални за жителите на възродената Земя и с всяко поколение им ставаше все по-трудно да повярват, че някога хората охотно са извършвали подобни чудовищни и безумно самоунищожителни престъпления срещу своя собствен свят. Щом в голямата си част промишлеността се премести в космоса и чистият, ефективен труд на роботите удовлетвори нуждите на хората, останали на планетата, естествените възстановителни сили на Земята заработиха свободно, океаните отново станаха чисти, небето — ясно, горите си върнаха териториите, заети някога от претъпканите, мърляви градове.
Когато аерофлитерът му кацна на пистата пред „Ю Ес Роботс“, Ендрю бе посрещнат от робот. Лицето му беше гладко и безизразно, в червените фото очи нямаше нищо. Ендрю знаеше, че само трийсетина процента от роботите на Земята разполагаха с независими мозъци. А този представляваше празно създание, само една безмозъчна метална кукла на някое неподвижно позитронно мислещо устройство, разположено в дебрите на комплекса от сгради.
— Аз съм Ендрю Мартин. Имам определена среща с директора по изследванията Магдеску.
— Да. Последвайте ме.
Безжизнен. Безмозъчен. Обикновена машина. Вещ.
Роботът-посрещач бързо поведе Ендрю по пътека, чиято настилка блестеше кристално отвътре, после нагоре по светеща спирална рампа към многоетажно здание, покрито с блещукащ в цветовете на дъгата прозрачен купол. Ендрю не познаваше добре съвременната архитектура и му се стори, че постройката е дошла от книжка с приказки — лека, въздушна, потрепваща, не съвсем истинска.
Оставиха го да чака в широка овална стая, чийто под бе застлан с лъскава синтетична материя — излъчваше мека светлина и тиха приятна музика всеки път, щом Ендрю се раздвижеше по нея. Откри, че когато върви по права линия, светлината става бледорозова, а в тъканта на музиката се преплита мек ритъм, но ако тръгне по крива, успоредна на очертанията на стаята, светлината се измества към сините линии на спектъра и музиката наподобява шумолене на вятър. Попита се дали в това има някакъв смисъл и реши, че няма — обикновена украса, прищявка на декораторите. В тази мирна епоха хубавите, но безсмислени украшения станаха повсеместни, както знаеше и Ендрю.
— Аха… ето го и Ендрю Мартин най-после — чу се дълбок глас.
Нисък набит мъж изникна в стаята, сякаш по чудо изскочи от пода. Новодошлият имаше тъмна кожа и коса, малка остра брада, като че ли лакирана, над кръста не беше облечен с нищо, освен с лента през гърдите, наложена от модата. Ендрю се бе покрил по-старателно. Последва Джордж Чарни, възприемайки стила „драперия“ в облеклото: тогава смяташе, че развяващите се дрехи по-добре прикриват някои все още неловки движения и макар че този начин на обличане бе остарял с десетилетия, а Ендрю вече се движеше с лекотата и грацията на всеки човек, продължи да се облича по същия начин.
— Доктор Магдеску? — осведоми се Ендрю.
— Да, аз съм, аз съм.
Алвин Магдеску застана на два метра от Ендрю и го разгледа, без да скрива колко е очарован, сякаш Ендрю беше експонат в музей.
— Великолепно! Вие сте абсолютното великолепие!
— Благодаря — малко хладно откликна Ендрю.
Не желаеше особено този комплимент на Магдеску. Такава безлична похвала би могла да получи някоя чудесна машина. А напоследък Ендрю не извличаше никакво удоволствие от подобно отношение.
— Колко мило, че дойдохте! — възкликна Магдеску. — Как мечтаех да се срещна с вас! Но аз ставам невежлив.
Той пристъпи напред, като че се хвърляше в скок и почти опря в Ендрю. Протегна ръка с длан нагоре и изпънати пръсти.
Да. Явно новата форма на поздрав, изместила ръкостискането, властвало в човешкото общуване толкова столетия наред. Ендрю не бе свикнал да се здрависва с хора, какво оставаше пък за новия жест. Ръкостискането просто не би хрумнало на един робот. Но Магдеску сякаш очакваше това от него и предложената ръка смекчи убождането от първите му думи. Затова Ендрю отвърна както смяташе, че е редно, протегна ръка. Задържа я над дланта на Магдеску и сви надолу пръсти, докато върховете им докоснаха пръстите на човека.
Изпита необичайно чувство — докоснаха си ръцете с човешко същество, сякаш бяха равни. Това го безпокоеше, но му вдъхна и смелост.