Позитронният човек

Ендрю се чудеше дали наистина е така.

Хората неизбежно ли стават по-консервативни с възрастта?

Така му се струваше. Малката Мис посрещна с притеснение идеята му да носи дрехи. Джордж сметна, че е странно да пише книга. А Пол… Пол…

Ендрю се върна назад в спомените си — колко стреснат, дори шокиран бе Пол, когато за първи път научи в кабинета на Смит-Робъртсън, че Ендрю иска да бъде прехвърлен в тяло на андроид. Пол достатъчно бързо преглътна идеята и се пребори свирепо и блестящо, за да я превърне в действителност. Но това не означава непременно, че смяташе идеята на Ендрю за добра.

Те ме оставиха да правя, каквото чувствам като необходимост за себе си, каза си Ендрю, въпреки че вътрешно не се съгласяваха с мен. Те задоволяваха желанията ми — от обич към мен.

Да, обич. Към робот.

Ендрю се задържа на тази мисъл, вълна от топлота и удоволствие мина през него. Но беше също и малко смущаващо да осъзнае, че понякога хората от семейство Чарни са го подкрепяли не поради лично убеждение, а само защото с цялото си сърце, безусловно вярваха, че той трябва да следва своя собствен път, независимо дали според тях е най-правилният.

Така и Пол му извоюва правото да има андроидно тяло. Но промяната доведе Пол до собствената му граница в приемането на пътя нагоре, по който вървеше Ендрю. Следващата стъпка — метаболичният преобразовател — не се оказа по силите му.

Е, добре. На Пол не му оставаше да живее много. Ендрю щеше да почака.

Така и направи. След време дойде новината за смъртта на Пол, не толкова бързо, колкото Пол очакваше, но все пак твърде скоро. Ендрю бе поканен на погребението — както знаеше, тази публична церемония отбелязва края на човешкия живот. Но там почти не срещна познати лица, чувстваше се смутен и излишен, макар че всички проявиха безупречна любезност към него. Тези нови непознати — приятели на Пол, служители от юридическата му фирма, далечни роднини на семейство Чарни, не бяха за Ендрю нищо повече от сенки. Той стоеше сред тях, обременен от двойния товар на скръбта по приятеля си Пол и от съзнанието, че се лишава от последната истинска връзка със семейството, което му даде място в живота.

Всъщност, в света вече нямаше човеци, с които да го свързват близки емоционални връзки. Ендрю отдавна разбра, че изпитва силна привързаност към Мартинови и Чарни, че тя надхвърля същността му на робот, че предаността му към тях не е обичайна проява на Първия и Втория закони, а нещо заслужаващо името любов. Неговата любов към тях. Преди Ендрю никога не би признал подобно нещо, дори пред себе си. Но сега беше друг.

Тези разсъждения, покрай смъртта на Пол, неизбежно накараха Ендрю да се замисли за цялата идея на семейните връзки — обичта на родителя към детето, на детето към родителя — и как тя бе свързана с неумолимото отминаване на поколенията. Ако си човек, казваше си Ендрю, ти си брънка от огромна верига, простряна в неизмеримите простори на времето и те свързва с всички, които са били преди тебе и с всички, които ще бъдат. И разбираш, че отделните брънки от веригата може да изчезнат — трябва да изчезнат, но самата верига вечно се обновява и ще пребъде. Хората умират, цели родове секват, но човешката раса, видът продължава да живее, през вековете, хилядолетията и епохите, и всеки е свързан чрез кръвното наследство с другите, които вече ги няма.