Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— И за кончината на Цвета не знам, вечна й памет! Тя беше смирена, богочестива жена — и неговите очи се замъглиха от неясни спомени за младостта му, за напътствията на майка Евгения, за срамните думи против неговото целомъдрие, откакто ктиторницата почина… — Не е лесно никому на този свят!
Дядо Гънчо се беше облякъл в бяла риза и какъвто беше тънък и бял, от десет крачки приличаше на монах след четирийсетдневни пости — толкова беше отслабнал.
— Добър ден, твое високопреосвещенство, и добре си дошъл в Плевен! — старецът се поклони, поиска да целуне ръката на епископ Агапий, но на духовника изведнъж се стори, че този човек има по-голяма прилика със светците, отколкото негово преподобие, затова го благослови.
— Кажи, чадо Божие, какво те носи насам?
— Ваше високопреосвещенство, дойдох тук да питам ще започнем ли ново женско училище, че да помагам додето имам сили.
— Ти колко сили имаш? — засмя се епископът.
— Охооо! Сила имам вол да обърна, нищо че съм изпосталял. Когато човек пости, тялото му е пъргаво, мислите са смирени.
— Аз по-добре знам какво е доброто от постите — спря го, понеже от някое време владиката напълня. — За училището не мога да ти дам дума, в града има първенци, те ще решават. Не искам всичките грехове да се пишат на моя душа.
Дядо Гънчо се сконфузи, че додява на владиката, сиреч си пъха носа, дето не му е мястото, и да се оправдае, сви рамене.
— Чорбаджии в града дал бог, ваше високопреосвещенство, но понякога от сиромаха по-добра работа чакай. Вършим я ние, понеже тя ни е от сърцата, пък богатите… Знаеш ли какво каза наставницата Анастасия за богатите и учените човеци?
— Знам приказката за богатите и учените, ти ми кажи какво мислиш — добра ли е наставницата?
— Похвална ни е даскалицата, ама школото й е тясно… ако може да се нарече школо килията. За момчетата има училище, пък за момите… — дядо Гънчо разбра, че повече приказки с владиката не са потребни, затова си тръгна. Като отмина десетина крачки, наум му дойде да каже: — Захвалям ти, че си изгонил отец Сандул и си му дал да разбере кой е духовен пастир! — приличаше на дете, спечелило бой с петли.
…Градежът на ново девическо училище в Плевен не започна нито тази пролет, нито през есента, нито в пролетите и летата на идущите години. Защото катранните двери на невежеството, залоствали разума от векове, не се отварят в един миг, с една ръка. Та даже тази ръка да се крепи на владишкия жезъл!
— Твое високопреосвещенство, Анастасия сигурно няма да отвори дума за ядовете си с мюсюлманина от съседния двор, но Исин се премести към Балъклия да не гледа и слуша напътствията на даскалицата — хаджи Йоца се върна на приказката си, защото искаше да осветли владиката по всички чудачества, станали тази зима.
— Какво има вземане-даване с мюсюлманина? — духовникът тръгна към портата, искаше да се прибере, да почине от дългия път.
— Вземане-даване няма с него, но един ден рекла на Халиде, неговото момиче: защо и мюсюлманите не отворят училище за женски деца…
— Боже! Не казах ли на наставницата да мери приказките си? — епископът се ядоса, обърна се към хаджи Йоца и тихо, сякаш се боеше да не го чуят, рече: — Из цяло Българско народът живее схлупено, неграмотно, понеже заспива и се събужда плет до плет с друговерците. Незавидна участ е наложена на християните, а по-иначе вървят към бъдното други народи…
Владиката заръча на своята довереница заранта да събуди Цвята Кръстенякова и да изпроводи момата до школото. Разбра с пристигането си, че не бива да ходи в училищната одая веднага. Преди да излезе от улиците на Плевен, отец Сандул сипеше бури и мълнии против владиката. Имаше и съмишленици.
— Още като е пеленаче трябва да учиш детето си, че имаш над него самоволна власт! Подир години, щом започне да те разбира, никога нито да похваляваш, нито да укоряваш своето чадо пред чужди човеци, защото с хвалбата ще насадиш в него гордост и тщеславие, а с укора ще посееш гняв и вражда! — Анастасия беше седнала на ниско столче пред софрата в голямата одая на дядо Гънчо и четеше от книга „Съвети към майката“. Млади невести, които да гледат пеленачета оттук насетне комай нямаше; по миндерлъците бяха насядали 30-40-годишни жени; те хем си везеха и плетяха плетките, хем слушаха какво говори наставницата. — Никога да не даваш на свое чадо онова, за което плаче, и не мисли, че само безгрижност ще услажда живота му.
Дядо Гънчо, седнал върху рогозка недалеч от огнището, чу, че външната врата се отвори и скокна да види кой е.
— Ох, ваше високопреосвещенство! — опули се и се закова на прага, сякаш видя отец Иван Рилски. — И как така се реши да дойдеш при мен… при нас? — старикът отвори докрай и отстъпи, че да влезе епископ Агапий.