Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
— Аз я накарах — отвърна той. — Продължих дай плащам. Тя беше много способна и си мислех, че ще вдигне бизнеса му на крака и ще го вкара в правия път. Той не знаеше, че аз я пращам. Не знае нищо за мен. Никога не съм общувал с него директно. Това, че му изпратих Карлота Вон, беше грешка. Когато се върнах от чужбина през септември, научих какво е станало. Той я беше прелъстил и тя беше забременяла. Но по това време вече беше дошла на себе си. Остана с него още около месец, от инат, надявайки се да направи от този глупак човек, но се оказа невъзможно дори за нея. Напусна го. Изчезна. Чувствах се отговорен, а аз никога не бягам от отговорност. Наредих да я издирят, но минаха месеци и научих, че си е сменила името през март 1945. Поръчах да ме осведомяват за нея и й пратих чек малко след раждането на детето. Нито съм я виждал, нито съм й се обаждал от октомври 1944. Разказвам ви тези подробности, за да не става нужда да ми задавате въпроси. Не знам какви контакти е имала с Ванс след октомври 1944. Ако той я е убил, не знам защо го е направил. Нито съм го виждал, нито…
— Той знае ли, че ви е син? — попита Улф.
Джарет очакваше този въпрос и не се обърка.
— Вече ви отговорих. Той не знае нищо за мен. Вие не само допускате, че ми е син, вие правите определено заключение, защото не може да си представите никакви други обстоятелства, които биха обяснили факта, че съм поел отговорността за нещастието на Карлота Вон. Би било безсмислено да отричам това — няма да ми повярвате. Ако тази Ейми Деново ви наеме да научите още за баща й, знам какво ще направите, а вече ми омръзнахте. Майка му се казваше Флорънс Ванс. През 1914 година тя беше на двайсет, а аз на двайсет и три. Беше келнерка в един ресторант в Бостън. Умря пет дни след раждането на детето. Не, Флойд Ванс не знае, че съм му баща. Ако имате някакъв уместен въпрос, питайте.
— Има много, които бих могъл да ви задам — казаУлф, — но вие отговорихте на най-важното. Само от любопитство например бих искал да знам как преди две седмици сте предупредили Флойд Ванс, че издирвам бащата на Ейми Деново, и затова няма да ви питам. Но ще си позволя една забележка. Ако бяхте казали на мистър Гудуин още когато ви се обади за първи път това, което току-що казахте на мен, най-вероятно Флойд Ванс никога нямаше да бъде уличен в убийството на Елинър Деново. Също така проблемът на Ейми Деново щеше да бъде разрешен и нямаше да е нужно да ми плаща за две седмици напрегната работа. Твърдите, че никога не бягате от отговорност. Вие със сигурност сте отговорен за допълнителното напрежение и разноски, понесени от клиентката ми Ако ми изпратите, чек за работата, която свърших за нея, ще й върна аванса и няма да й взема нищо. В случай, че решите да направите това, сумата е петдесет хиляди долара. Както и да постъпите, ще науча още нещо за човешката природа. Арчи, от това кресло се става трудно. Мистър Джарет може би иска да му подадеш ръка.
Той обаче не искаше. Приближих се към него, но той не ми обърна внимание. Подви крака, наведе тялото си напред, като че ли се готвеше за атака и успя да се изправи. В синьото хапче сигурно е имало нещо. Едно мога да кажа за него, той не говореше излишни приказки. Не съм срещал друг човек, който да е отминал просто така забележките на Улф. За трети път го виждах да напуска внезапно сцената, но сега беше съвсем различно — в първите два случая той имаше решаващата дума. На излизане стъпваше по-уверено, отколкото на влизане. Минах пред него и му отворих. Когато се появи на площадката, шофьорът отвори вратата на колата и тръгна нагоре по стъпалата, но Джарет поклати глава и слезе сам, а шофьорът не направи опит да му помогне да се качи в колата. Явно симптомите му бяха познати.
Щом колата потегли, затворих, отидох до нишата и казах:
— Надявам се, че се е чувало добре. Не можем да повторим нито дума от този разговор.
Сол затвори прозорчето. Ейми скочи от стълбата, не прецени височината и едва не падна. Хванах я за ръката, а тя каза много любезно: „Благодаря“. Лицето й беше малко по-бледо от обикновено.
— Моля — отвърнах също така любезно. — Добре ли се чуваше?
— Да. Имаш ли нещо против, ако си тръгна?
— Не, разбира се. Искаш ли някой да те изпрати? Сол или аз?
— Предпочитам да съм сама. Не ми се приказва. Не съм в настроение. Когато ми мине, ще ти позвъня. Но едно нещо вече реших. Майка ми ме е кръстила Ейми Деново й аз ще се казвам така.
— Браво.
— Не е нужно да се виждам с него сега, нали? Не искам.
— Разбира се, че не е нужно. Той сигурно вече се е настанил удобно на стола и се е зачел в една книга за Германия. Позвъни ми, когато искаш.
Тя се обърна и тръгна, но Сол изскочи от кухнята и я догони: