Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
12
Другари
Когато Бруенор я откри, Кати-Бри плуваше зад останките от пиратския кораб. Ала Пиночет дори не я видя — далеч оттам екипажът на единствения от съдовете му, който бе оцелял (големия артилерийски кораб с катапулта) бе успял да потуши пламъците на борда си, но вместо да нападне „Морски дух“, беше вдигнал платна и бягаше с цялата бързина, на която бе способен.
— Вече си мислех, че си ме забравил — рече Кати-Бри, когато видя лодката да се приближава към нея.
— Трябваше да останеш до мен — засмя се джуджето.
— Пламъците не бягат от мен, така, както явно се плашат от теб — в гласа на момичето се долавяха любопитни нотки.
Бруенор сви рамене.
— Така е още от Залите. Трябва да е заради доспехите на предците ми.
Кати-Бри се залови за ръба на лодката и се накани да се качи вътре, но в този миг съзря ятагана, закачен на гърба на Бруенор и внезапно осъзна истината.
— Оръжието на елфа е у теб! — възкликна тя, припомняйки си разказа на Дризт за битката му с един огнен демон, когато силата на магическия ятаган го бе спасила от сигурна смърт. — Именно то е отблъснало пламъците!
— Хубаво оръжие — рече Бруенор, хвърляйки поглед към дръжката на ятагана, която се показваше над рамото му. — Елфът трябва да му измисли подобаващо име.
— Лодката няма да издържи трима души — намеси се Пиночет.
— Плувай тогава! — сопна се Бруенор и го изгледа яростно.
Лицето на гордия пират се изкриви в яростна гримаса и той заплашително се надигна.
Бруенор разбра, че този път бе отишъл твърде далеч. Преди Пиночет да успее да се изправи напълно, Бруенор го удари в гърдите с чело и го запрати зад борда, после светкавично изтегли Кати-Бри в лодката.
— Вземи го на прицел с лъка си, момиче — рече той достатъчно силно, за да може Пиночет, който тъкмо се показваше над водата, да го чуе.
После му хвърли края на едно въже и добави:
— Ако се опита да избяга — убий го!
Кати-Бри постави една сребърна стрела в тетивата на Таулмарил и се прицели в главата на Пиночет, макар в действителност да нямаше никакво намерение да убива безпомощния човек.
— Наричат лъка ми Изпитващия сърцата — предупреди го тя. — Добре ще направиш, ако не се опитваш да хитруваш.
Гордият пират хвана въжето и заплува.
— На този кораб няма да стъпи кракът на никой Елф на мрака! — изръмжа един от моряците на Дюдермонт, когато Дризт понечи да се върне на „Морски дух“.
В следващия миг върху тила му се стовари нечия тежка ръка и човекът бързо отстъпи назад, за да направи път на своя капитан. Дюдермонт внимателно се вгледа в лицата на моряците си, които не откъсваха поглед от Мрачния елф, с когото бяха делили кораба през последните няколко седмици.
— Какво ще правите с него? — осмели се да попита един от моряците.
— Имаме хора зад борда — рече Дюдермонт, сякаш не бе чул въпроса. — Извадете ги от водата, а после оковете пиратите.
Вместо да изпълнят заповедите му обаче, моряците останаха по местата си, напълно погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях.
— И махнете дъските, които свързват двата кораба! — изрева Дюдермонт.
После се обърна към Дризт и Уолфгар, които стояха само на няколко крачки от една от дъските.
— Да идем в моята каюта — каза той спокойно. — Трябва да поговорим.
Без да кажат нищо, Дризт и Уолфгар го последваха, съпроводени от любопитните, боязливи и тук-таме гневни погледи на екипажа.
На палубата на „Морски дух“ стояха няколко моряци и се взираха на юг. Дюдермонт спря за миг и също се вгледа натам. Много скоро разбра, че вниманието на хората му не бе привлечено от горящия флагмански кораб на Пиночет, а от една малка лодка, която бързо се приближаваше към тях.
— Кочияшът на огнената колесница, която се спусна от облаците — обясни един от моряците.
— Той стори това! — възкликна друг и посочи останките от кораба на Пиночет, който се бе килнал на една страна и много скоро щеше да потъне. — И прогони третия им кораб!
— Значи е наш приятел! — отвърна Дюдермонт.
— И наш — обади се Дризт и отново привлече вниманието на всички към себе си.
Дори Уолфгар го погледна любопитно. Вярно, че и той бе чул някой да призовава Морадин, но не смееше дори да се надява, че онзи, който им се притичваше на помощ, наистина бе Бруенор Бойният чук.
— Червенобрадо джудже, ако съм отгатнал правилно — продължи Дризт. — Заедно с една млада жена.
Уолфгар не можеше да повярва на ушите си.