Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Представих си Жулиан Каракс на моите години и с тази снимка в ръце, застанал може би под сянката на същото дърво, което в момента подслоняваше мен. Почти го виждах — усмихнат, самоуверен, загледан в едно бъдеще, просторно и сияйно като този булевард, и за миг си помислих, че едничките призраци тук са отсъствието и загубата, че светлината, която ми се усмихваше, е взета назаем и истинска само докато успявам да я задържа с очи, секунда след секунда.
18
Когато се прибрах в къщи, установих, че Фермин или баща ми вече са отворили книжарницата. Качих се за малко в апартамента, за да хапна нещо набързо. Баща ми ми беше оставил препечен хляб, мармалад и термос с кафе на масата в трапезарията. Ометох всичко това и слязох пак долу за по-малко от десет минути. Влязох в книжарницата през вратата на задната стая, която гледаше към фоайето на сградата, и отидох право при шкафчето си. Сложих си престилката, която обикновено носех в дюкяна, за да предпазвам дрехите си от праха по кашоните и рафтовете. В дъното на шкафа държах стара тенекиена кутия, която още миришеше на бисквити. Там пазех всевъзможни безполезни вехтории, които сърце не ми даваше да изхвърля: безвъзвратно повредени часовници и писалки, стари монети, парчета от миниатюри, топчета за игра, гилзи, които бях намерил в парк Лаберинто, и овехтели пощенски картички с изгледи от Барселона от началото на века. Сред цялата тая бъркотия все още се вееше и късчето стар вестник, на което Исаак Монфорт ми бе написал адреса на дъщеря си Нурия в онази нощ, когато отидох в Гробището на забравените книги, за да скрия „Сянката на вятъра“. Разгледах го под прашната светлина, която се процеждаше между рафтовете и струпаните кашони. После затворих кутията, прибрах адреса в портфейла си и влязох в книжарницата, решен да заема мислите и ръцете си с най-тривиалната задача, която можех да намеря.
— Добро утро — заявих аз.
Фермин тъкмо класифицираше съдържанието на различни кашони, пристигнали от един колекционер от Саламанка, а баща ми се мъчеше да дешифрира някакъв немски каталог на лютерански апокрифи, чието име напомняше първокласен колбас.
— Дал Бог още по-добър следобед — изтананика Фермин. Това, изглежда, бе завоалиран намек за срещата ми с Беа.
Не му направих удоволствието да отговоря; вместо това реших да се захвана с неизбежната месечна задача да актуализирам счетоводната книга, сравнявайки квитанции и пощенски записи, приходи и разходи. Безметежното еднообразие на работата ни се нарушаваше само от радиото, което ни угощаваше с избрани парчета от кубинския певец Антонио Мачин, който по това време бе много популярен. Карибските ритми донякъде опъваха нервите на баща ми, но той търпеше тези мелодии, защото те напомняха на Фермин любимата му Куба, за която толкова тъгуваше. Сцената се повтаряше всяка седмица: баща ми се правеше, че не чува, а Фермин до забрава се поклащаше в ритъм с дансона42, като подчертаваше паузите за реклами с анекдоти от своите приключения в Хавана. През открехнатата врата на дюкяна проникваше сладко ухание на пресен хляб и кафе, което повдигаше настроението. След малко нашата съседка Мерседитас, която тъкмо се прибираше от пазара Бокерия, спря пред витрината и надникна през вратата.
— Добрутро, господин Семпере — напевно изрече тя.
Баща ми й се усмихна, целият изчервен. Имах чувството, че той харесва Мерседитас, но монашеските му нрави го осъждаха на ненарушимо мълчание. Фермин й хвърляше изкосо лъстиви погледи, като леко поклащаше хълбоци в ритъм с мелодията и се облизваше, сякаш през вратата току-що бе влязъл някакъв сладкиш. Мерседитас отвори една хартиена кесия и ни подаде три лъскави ябълки. Помислих си, че в главата й все още се върти идеята за работа в книжарницата, поради което почти не се опитваше да скрие неприязънта си към узурпатора Фермин.
— Вижте само какви хубавици! Щом ги зърнах, веднага си казах: тези са за господата Семпере — рече тя превзето. — Знам си аз, че вие, интелектуалците, обичате ябълки, като Исаак Перал43.
42
Кубински народен танц. — Бел.прев.
43
Исаак Перал (1851–1895) — испански учен, моряк и изобретател на подводницата „Перал“ (1885), първата подводница, предназначена за военни цели. — Бел.прев.