Пантерата

— Замо ще е с вас, когато тръгнете за Аден — каза г-н Питърс.

— Добре.

— Ще е с вас и ако се наложи да пътувате в Лошите земи.

— Още по-добре.

— Замо е бил снайперист в Афганистан — продължи г-н Питърс.

Погледнах Замо. Все още имаше военна прическа (никой не иска косата да му пада пред оптичния мерник) и лице, което не се движеше много. Не беше на повече от трийсет и забелязах, че черните му очи не мигат. Явно не беше ням, но остави г-н Питърс да говори вместо него.

— Освен това Замо е експерт по бойни изкуства — каза Питърс.

— С изкуствени войници ли?

Устните на Замо се извиха в усмивка. Харесваше ме. Добро момче, Замо. Седни!

Бренър се присъедини към нас и предложи да тръгваме.

— Ще дойдеш с нас до „Шератон“ — каза на Замо.

Замо дояде чашата си за кафе и кимна.

Реших, че Замо ще е снайперистът на екипа. Добре е да имаш обучен убиец в групата. При това от онези, които ходят на църква.

Замислих се за преживяното, откакто се приземихме, и изпитах същото чувство като при миналото ми идване тук: бях се озовал в Огледалния свят и всички от другата страна бяха луди, при това от толкова отдавна, че се разбираха един друг, но не разбираха никой от новопристигналите.

Както и да е, с Бренър намерихме Кейт, която беше в една група с Хауард.

— Време е да тръгваме — казах й аз.

— Исках да покажа на Кейт кабинета й — напомни ни Хауард.

— Това може да стане утре — предложи Бренър.

Не бях сигурен каква е йерархията тук, но на подобни места хората от сигурността имат известна тежест, така че Хауард отстъпи.

— Добре. Ще се видим в девет. Трябва да ви дам копие от разрешителното за арест на заподозрения.

— А аз може ли да получа копие от заповедта за убийство на ЦРУ? — попитах.

Хауард не отговори.

С Кейт си взехме багажа и излязохме. Бренър ни чакаше с един „Ланд Крузър“. Беше ярък слънчев ден, но вече започваше да става горещо.

— Какъв прекрасен ден — рече Кейт. — Няма ли да се съгласиш, че е по-добре от Ню Йорк през февруари?

— Няма.

Замо натовари багажа ни и се настани зад волана. Бренър седна отпред, а ние с Кейт заехме задната седалка.

— Къде е Мохамед? — попитах аз.

— Вземат му мярка за колан на самоубиец — отвърна Бренър.

Смешно. Това място наистина започваше да ми пасва.

Потеглихме и отбелязах, че този път няма водеща и следваща кола.

— До „Шератон“ са не повече от шестстотин метра, а и не е разумно да привличаме внимание на улицата или в хотела — каза Бренър.

Ясно. Значи беше достатъчен само един брониран джип, двама въоръжени мъже от охраната и двама въоръжени пътници. Никой нямаше да ни забележи.

Стигнахме до портала, който се отвори, и излязохме на улицата. Йеменските войници още се мотаеха наоколо.

Бренър и Замо държаха оръжията си в скута, така че ние с Кейт последвахме примера им.