Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
И Пейрад поздрави префекта, който прикри учудването си зад замислеността си. После се върна в къщи с подсечени крака и ръце, обзет от студена ярост към барон дьо Нюсенжан. Само дебелият финансист би могъл да издаде тайна, скрита в мозъците на Контансон, Пейрад и Корантен. Старецът обвини банкера, че след като е постигнал целта си, е поискал да си спести плащането. Една-единствена среща му стигаше, за да отгатне хитрините на най-лукавия измежду банкерите. „Той гледа да ликвидира всички ни, дори и нас, но аз ще си отмъстя — казваше си Пейрад. — Не съм искал никога нищо от Корантен, сега ще му поискам да ми помогне да си отмъстя на този дебел търбух. Дявол да те вземе, бароне! Ти ще разбереш що за човек съм аз, като откриеш някоя сутрин, че дъщеря ти е опозорена… Но дали тоя човек обича дъщеря си?“
До вечерта, след това сгромолясване, сринало надеждите на стареца, той сякаш остаря с десет години.
В разговора с приятеля си Корантен той ту се оплакваше, ту плачеше пред изгледите за тъжното бъдеще, което чакаше дъщеря му, която бе неговият идол, неговият бисер, най-хубавото, което можеше да принесе в дар на бога.
— Ще видим каква е тази работа — каза му Корантен. — Най-напред трябва да разберем дали наистина баронът те е издал. Умно ли постъпихме, като разчитахме на Гондрьовил… Старият Мален ни дължи толкова много, че е естествено да се опита да ни закопае; затова пък аз наредих да наблюдават зет му Келер, който е глупак в политиката и е напълно способен да се натопи в някой заговор, целящ да свали от трона първородния кралски син в полза на втория… Утре ще разбера какво става у Нюсенжан, срещнал ли се е с любовницата си и откъде ни идва този удар… Не се отчайвай. Преди всичко префектът няма да се задържи дълго… въздухът е наситен с революции, а революциите са за нас мътната вода, в която ловим риба.
На улицата прозвуча особено изсвирване.
— Това е Контансон — каза Пейрад и сложи запалена свещ на прозореца, — има нещо, което се отнася до мен.
Миг по-късно Контансон се появи пред двете полицейски джуджета, обожавани от него, като че ли бяха двама гении.
— Какво има? — запита Корантен.
— Нося ви новини! Излизах от №113, където загубих всичко. И кого виждам под галериите?… Жорж! Баронът го подозира, че го шпионира и го изгонил.
— Ето последицата от една моя неволна усмивка — забеляза Пейрад.
— О, колко много провали съм видял, причинени от усмивка!… — рече Корантен.
— Ако не се броят ударите с бастун — добави Пейрад, намеквайки за аферата Симьоз. (Виж „Една тъмна афера“.) — Но я кажи, Контансон, какво се е случило?
— Ето какво — започна Контансон. — Накарах Жорж да се разбъбре, като го налях с безброй чашки, тъй че той се напи, а пък аз все едно, че съм буре! Та нашият барон отишъл на улица Тетбу, натъпкан с възбудителни хапчета. Намерил там известната ви красавица. Само че станала голяма смехория: англичанката не била неговата непосната!… А той дал тридесет хиляди франка, за да подкупи камериерката. Глупост! То се мисли за голямо, защото върши дребни неща с едри суми; обърнете обратно изречението и ще намерите задачата, решавана от гениалния човек. Баронът се върнал в плачевно състояние. На другия ден Жорж, който искал да се представи за спасител на господаря си, му казал: „Защо господинът прибягва до услугите на разни обесници? Ако господинът желае да остави работата на мен, аз ще открия тази непозната жена, описанието й ми е достатъчно, ще обърна наопаки целия Париж…“ — „Добре — казал му баронът, — ще те възнаградя хубаво!“ Жорж ми разказа всичко това, като прибави и най-смешни подробности. Но… човек е създаден, за да страда! На другия ден баронът получил анонимно писмо, в което било писано горе-долу следното: „Господин дьо Нюсенжан умира от любов към една непозната и вече е изхарчил съвсем напразно много пари; ако обича, нека отиде тази вечер в полунощ в края на моста Ньойи и да влезе със завързани очи в колата, на която ще бъде лакеят от Венсенската гора, той ще види жената, която люби… Тъй като богатството му може да породи в него опасения към безкористните намерения на хората, действуващи по този начин, господин баронът може да вземе със себе си верния си слуга Жорж. Впрочем в колата няма да има друг човек.“ Баронът отива на уреченото място с Жорж, но без да му каже нищо. Двамата оставят да им завържат очите и да покрият главите им с някакъв воал. Баронът разпознава лакея. Два часа по-късно колата, която се движела като колите на Луи XVIII (Бог да го прости! Той поне разбираше от полиция!), се спира сред някаква гора. Баронът, комуто снели превръзката от очите, вижда в друга кола, спряла там, своята непозната, която… фют!… веднага изчезнала. А колата го довела обратно (със същата скорост както при Луи XVIII) на моста Ньойѝ, където го чакала неговата кола. В ръката на Жорж пъхнали някаква бележчица, в която пишело: „Колко банкноти по хиляда франка ще пусне баронът, за да го свържем с неговата непозната?“ Жорж предана бележчицата на господаря си, а той, усъмнявайки се, че слугата му се е договорил било с мене, било с вас, господин Пейрад, за да го шантажира, го изгонил. Гледай какъв глупав банкер! Трябвало е да уволни Жорж чак след като презпи сас непознатата.