Свидетелят от влака

— К’во, бе? — От дупката се подаде глава, ръцете вече бяха отзад на тила, очите не изпускаха дулото на пистолета ми. — Вие к’во, ченгета ли сте?

Родригес издърпа младежа от асансьорната шахта и го блъсна към стената. Беше не повече от петнайсетгодишен, с длъгнеста глава, която едва се крепеше на дълъг врат. Облечен беше с торбести джинси и яке с емблемата на „Чикаго Булс“, с няколко номера по-голямо от мярката му.

— Как се казваш? — попита Родригес.

— Шишо. Вие ченгета ли сте или к’во?

— Млъкни. — Родригес извади електрическо фенерче и освети отвътре шахтата. Със своите има-няма четирийсет кила „Шишо“ си бе свил гнезденце върху покрива на асансьорната кабина, която беше заседнала на около метър по-надолу.

— От колко време си тук? — попитах го аз.

— Идвам по един-два пъти седмично. Колкото да се постопля, да дремна…

— Виждал ли си някой да се навърта наоколо?

— К’во точно разбираш под „някой“? — извиси писклив глас Шишо, внезапно обнадежден от възможността да разполага с ценна информация, която да продаде изгодно.

— Някой, на когото да не му е тук мястото, — казах аз. — Заедно с една жена.

Шишо поклати глава.

— Няма жени тука. Видях някакъв бял мъж, май че вчера беше. Той като че ли не ме видя, слизаше отгоре.

— Успя ли да го огледаш добре?

Шишо се ухили.

— На мен всички бели ми изглеждате еднакво, братле!

Родригес сграбчи хлапака за яката. Аз му хвърлих предупредителен поглед и той го пусна. Шишо направи крачка назад, като ни наблюдаваше внимателно.

— Имаш ли представа от кой етаж може да е слизал белият? — попитах аз.

— Ми сигурно от последния. Там няма никой друг, бас държа.

— Защо? — попита Родригес.

— Няма дъски на прозорците. Такъв клинчарник е, че да ти замръзне лайното.

Родригес кимна към стълбището.

— Искам от теб да слезеш долу във фоайето и да чакаш там. Ако те няма, като се върна, ще тръгна да те търся. А намеря ли те, лошо ти се пише.

Шишо погледна към шахтата на асансьора.

— Партакешите ми останаха там.

— Майната им на партакешите ти — сопна се Родригес. — А сега се измитай, преди да съм те закопчал.

Явно партакешите на Шишо не му бяха чак толкова важни. Той не помръдна от мястото си.

— Ако ще се качвате нагоре, баровци, да дойда и аз с вас, а? Познавам терена.

— Какъв терен?

— Ми блока. Аз съм чернилка, мога да се вра където си ща и никой не ми обръща внимание. Ще фърля едно око и ако вашият човек е там, ще се върна да ви кажа. А? Как ви звучи?

Допрях дулото до брадичката на Шишо и усмивката замръзна на лицето му.

— Искаш да помагаш, така ли? — попитах го.

Той не отделяше очи от пистолета. Приех това за утвърдителен отговор.