Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
— Прави каквото ти кажем и не говори, ако не те питаме. Става ли?
Шишо кимна.
— Хайде! — казах аз. — Тръгвай след нас и ни следвай.
След което всички млъкнахме и отново се заизкачвахме нагоре, през кръговете на Дантевия ад, известен още като общинските жилища на Чикаго. На два пъти се чу сподавен стон, веднъж задъхан шепот и стъпки. Всеки път Шишо хукваше като куче по посока на звука, но след малко се връщаше и ни кимаше да продължаваме напред. След още единайсет етажа стигнахме до върха на сградата.
— К’во ви казах аз? — обади се момчето, приклекнало в стълбищната клетка. — Няма отопление. Единственото безопасно място за бял човек.
Аз подадох главата си зад ъгъла и огледах коридора. Нашият гид се оказа прав. Вятърът свиреше през избитите прозорци, а температурата вътре беше като отвън. Вляво от мен имаше само два апартамента. И двата без врати. Дръпнах се обратно в стълбищната клетка.
— Има ли на този етаж апартаменти с врати? — попитах го аз.
Шишо поклати глава.
— Едва ли.
— Ще идеш ли да провериш? — попита Родригес.
— Разбира се.
— Хайде — казах аз. — Иди до края на коридора и се върни. Полека, без да бързаш. Ние ще те гледаме.
Дръпнах се крачка назад и му направих знак с дулото на пистолета. Шишо се промъкна покрай нас и сви зад ъгъла. След трийсет секунди се върна.
— Знам точно къде е вашият човек.
Усетих как сърцето ми заби бързо, а пръстите ме засърбяха.
— Откъде знаеш? — попита Родригес.
— Последният апартамент вдясно — каза Шишо. — Има врата, даже с ключалка. Вашият човек сигурно е там.
— Дали има избит тунел към съседния? — попитах аз.
— Всичките имат тунели — отвърна Шишо.
— Стой тук! — каза Родригес.
Завих полека зад ъгъла и запристъпвах на пръсти по коридора, а Родригес ме следваше неотлъчно. Шишо беше прав. Нито един от апартаментите нямаше врата с изключение на последния. Двамата заехме позиции от двете й страни. Поех си дълбоко дъх и кимнах. Родригес вдигна крак и ритна вратата с ботуша си. Влязох пръв, приклекнах и запълзях покрай стената. Вътре беше по-топло; подът беше нашарен от светли петна — слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозорците. Съзрях на земята тъмен силует и тръгнах към него. Някъде зад гърба ми Родригес извика: „Полиция!“ Преобърнах трупа и видях чернокож младеж с широко отворени очи, изстинал. Наблизо лежеше още един. Също мъртъв. По пръстите ми полепна кръв, в този момент Родригес дръпна завесата на покрития с полиетиленово фолио прозорец. Северната стена на апартамента беше закована с дъски, изолирайки го от останалите апартаменти на етажа. В отсрещната стена обаче зееше огромна дупка. Родригес се шмугна през нея и след миг подаде глава през дупката.
— Спалня. Чисто!
В средата на дневната имаше празен стол. Вляво от мен видях друга вътрешна врата. Родригес я бутна с крак, вратата се отвори и той се шмугна вътре.
— Сигурно я е преместил. — Гласът на полицая достигна до мен през вратата. Аз стоях и гледах стола, на който само допреди няколко часа бе седяла Рейчъл.
— Кели, чуваш ли?
Ритнах стола и го запратих в ъгъла на стаята.
— Чувам те. Оня е разбрал, че Рейчъл ни дава знаци на видеоклипа. Знаел е, че ще дойдем.
— Не може да я е закарал далеч — каза Родригес, после помълча малко и внезапно каза: — Кели, я ела!
Отидох в третата стая. Родригес беше с гръб към мен и осветяваше с фенерчето си нещо, което приличаше на легло. Застанах зад гърба му и усетих как гърлото ми се свива. Върху матрака имаше голямо кърваво петно.
— Тия петна не са отскоро — каза Родригес. — На пода има още. Сигурно са от Мария Джаксън.
Той се обърна към мен. С два пръста държеше кафяв пощенски плик.
— Какво е това? — попитах аз.
— Беше залепен с тиксо на стената над леглото. Отгоре пише името ти.
Аз още бях с ръкавици. Взех плика и го обърнах. Действително от другата страна с печатни букви беше написано името ми. Вътре имаше една-единствена снимка. Доста стара. На нея се виждаше Дени Макнаб с шапка на „Уайт Сокс“, а до него Пег държеше в ръка отворена бира.
— Кои са тези? — попита Родригес.
— Съседи на Джим Дохърти.
— Някой си играе игрички с нас.
— Да.
Родригес въздъхна и подритна с крак парченцата стъкло на пода. Приклекнах с гръб до стената и заразглеждах снимката.