Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Какво е станало? — попитах я аз.
— Един нещастен старец е предал Богу дух… — отвърна тя.
Излязох навън и бавно закрачих към струпалите се хора, които наблюдаваха сцената. Видях как Фермин вдигна поглед и размени няколко думи с двамата агенти. Единият от тях закима. Тогава Фермин си свали шлифера и го простря върху трупа на Салгадо, като му покри лицето. Когато стигнах до тях, една трипръста ръка стърчеше изпод дрехата, а в дланта й лежеше ключът, лъснал от дъжда. Подслоних Фермин под чадъра и сложих ръка на рамото му. Двамата бавно напуснахме това място.
— Добре ли сте, Фермин?
Моят добър приятел сви рамене.
— Да си вървим у дома — успя да каже той.
4
Докато се отдалечавахме от гарата, съблякох шлифера си и го наметнах на раменете на Фермин. Неговият бе останал върху тялото на Салгадо. Стори ми се, че в сегашното си състояние моят приятел не е за дълги разходки, затова спрях едно такси. Отворих му вратата и когато той се настани вътре, затворих и се качих от другата страна.
— Куфарът беше празен — казах. — Някой е погодил мръсен номер на Салгадо.
— Само крадец може да ограби крадеца…
— Кой го е направил според вас?
— Навярно онзи, който му е казал, че ключът му е у мен, и му е обяснил къде да ме намери — тихо рече Фермин.
— Валс ли?
Той отрони унила въздишка.
— Не зная, Даниел. Вече не зная какво да мисля.
Забелязах погледа на таксиметровия шофьор в огледалото — очакваше указания.
— Отиваме на улица „Фернандо“, откъм входа на Пласа Реал — казах.
— Няма ли да се върнем в книжарницата? — попита Фермин, който нямаше сили дори да спори за маршрута.
— Аз ще се върна, но вие отивате в дома на дон Густаво, за да прекарате остатъка от деня с Бернарда.
Пътувахме мълчаливо по улиците на Барселона, размити от дъжда. Когато стигнахме до арките на улица „Фернандо“, където преди години бях срещнал Фермин за първи път, платих на шофьора и слязохме. Изпратих моя приятел до входната врата на дон Густаво и го прегърнах.
— Пазете се, Фермин. И вземете да хапнете нещо, че на Бернарда ще й се забие някой кокал в брачната нощ.
— Не берете грижа за мен. Наумя ли си, мога да напълнея по-лесно и от оперна певица. Сега, като се кача горе, ще се натъпча с масленки от ония, дето ги купува дон Густаво от магазин „Килес“, и утре ще ви се явя като лоена топка.
Дано да е така. Много поздрави на булката.
— Ще й предам, макар че, както стоят нещата на бюрократичния фронт, виждам, че май ще си живея в грях.
— Нищо подобно. Помните ли какво ми казахте веднъж? Че съдбата не прави визити по домовете, а трябва сам да я потърсиш?
— Да ви призная, тази фраза си я откраднах от една книга на Каракс. Хареса ми как звучи.
— Аз пък взех, че повярвах в нея. И все още вярвам. Затова ви казвам, че вашата съдба е да се ожените за Бернарда на уречената дата и както си му е редът — със свещеници, с ориз, с име и фамилия.
Моят приятел ме гледаше скептично.
— Да не се казвам Даниел, ако не се ожените с всичките му салтанати — обещах на един твърде унил Фермин. Толкова сломен изглеждаше, че сякаш нищо не би могло да го ободри: нито пакет от любимите му сладкиши, нито някой страхотен филм в кино „Фемина“ с Ким Новак, издокарана с един от ония заострени сутиени, които оборваха закона за гравитацията.
— Щом казвате, Даниел…
— Вие ми върнахте истината — заявих. — Аз пък ще ви върна името.
5
Същия следобед, щом се прибрах в книжарницата, пуснах в ход моя план за възстановяване на самоличността на Фермин. Първата ми стъпка бе да проведа няколко телефонни обаждания от задната стая и да съставя график на действията си. Втората стъпка изискваше да прибягна до таланта на признати експерти.
Следващият ден бе слънчев и приятен. По обед се отправих към библиотеката на улица „Кармен“, където си бях уговорил среща с професор Албуркерке, убеден, че ако на тоя свят имаше нещо, което той да не знае, значи никой не го знаеше.
Заварих го в главната читалня сред томове и книжа, дълбоко съсредоточен с писалка в ръка. Седнах срещу него от другата страна на масата и го оставих да си работи. Той забеляза присъствието ми чак след около минута. Вдигна очи и ме погледна учудено.
— Сигурно пишете нещо много увлекателно — подхванах аз.
— Работя върху една серия от статии за прокълнатите писатели на Барселона — обясни професорът. — Спомняте ли си за един автор на име Жулиан Каракс? Вие ми го препоръчахте преди няколко месеца в книжарницата.