Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Заповядайте — поканих го аз.
Салгадо се стовари тежко на стола и пое дълбоко дъх, като разтриваше коляното си. Фермин го гледаше така, както някой би наблюдавал плъх, изпълзял от тоалетната.
— Не е ли смешно, че онзи, когото всички очакваха да пукне пръв, ще се окаже последен… Знаете ли кое ме поддържаше жив през всички тия години, Фермин?
— Ако не ви познавах толкова добре, щях да отговоря: средиземноморската диета и свежият морски въздух.
Нашият посетител се опита да се засмее, което в неговия случай прозвуча като дрезгава кашлица или пристъп на задух.
— Все сте си същият, Фермин! Затова се разбирахме толкова добре с вас. Ех, какви времена бяха! Но не искам да ви отегчавам със спомени, особено младежа. Това поколение не се вълнува от нашите работи. Тях ги влече чарлстонът или каквото там е модерно сега. Да говорим ли делово?
— Слушам ви, говорете.
— Ваш ред е, Фермин. Аз вече казах каквото имах да казвам. Ще ми дадете ли онова, което ми дължите? Или ще трябва да спретнем скандал, което не е във ваш интерес?
Фермин остана безучастен в продължение на няколко мига, които ни потопиха в неловко мълчание. Салгадо не откъсваше очи от него и сякаш щеше да блъвне отрова. Моят приятел ми отправи един поглед, който не можах да разтълкувам, и въздъхна сразен.
— Печелите, Салгадо.
След което извади от джоба си един малък предмет и му го подаде. Ключ. Онзи ключ. Очите на Салгадо светнаха като на дете. Стана и полека се приближи до Фермин. Единствената ръка, която му бе останала, трепереше от вълнение, когато взе ключа.
— Ако възнамерявате отново да го пъхнете в някои части от анатомията си, ще ви помоля да влезете в клозета, че това тук е фамилно заведение, отворено за широката публика — предупреди го Фермин.
Лицето на Салгадо, който сякаш си бе възвърнал цвета и живеца на първата младост, се разля в усмивка на безкрайно задоволство.
— Като си помисля, вие всъщност сте ми направили изключителна услуга, като сте ми го пазили през всички тези години — заяви той.
— Нали затова са приятелите — отговори Фермин. — Сбогом и гледайте да не се връщате повече тук.
Салгадо се ухили и ни намигна. После тръгна към вратата, вече вглъбен в своите мисли. На прага се обърна за миг и помирително вдигна ръка за поздрав.
— Пожелавам ви късмет и дълъг живот, Фермин. И не се тревожете, няма да издам тайната ви.
Видяхме го как закрачи под дъжда — просто един старец, когото всеки би помислил за смъртник. Аз обаче бях сигурен, че в този миг той не усещаше нито студения дъжд по челото си, нито дългите години на затвор и несгоди, които носеше в кръвта си. Погледнах Фермин, който сякаш бе прикован към пода и изглеждаше пребледнял и смутен от срещата с някогашния си другар по килия.
— Нима ще го оставим да си тръгне просто така? — попитах аз.
— Имате ли по-добър план?
3
След като изтече прословутата минута на благоразумно изчакване, двамата забързахме по улицата, въоръжени с тъмни шлифери и чадър с размерите на слънчобран, който Фермин бе купил на един от базарите на пристанището с идеята да го използва както зиме, така и лете за излетите си с Бернарда на плажа Барселонета.
— Фермин, с тази чудесия изпъкваме сред тълпата като бълха на чело — предупредих го аз.
— Не се безпокойте. Бас държа, че в момента оня мерзавец вижда само златни дублони, които валят от небето — отвърна той.
Салгадо, който имаше стотина метра преднина, чевръсто куцукаше по улица „Кондал“ под дъжда. Скъсихме малко разстоянието — тъкмо навреме, за да видим, че се кани да се качи на един трамвай, който отиваше нагоре по Виа Лайетана. Затичахме се, затваряйки чадъра в движение, и по някакво чудо успяхме да скочим на платформата на трамвая. В съответствие с най-добрата традиция на епохата, по време на цялото пътуване висяхме отзад. Салгадо си бе намерил място в предната част — отстъпи му го един добър самарянин, който, естествено, не знаеше с кого си има работа.
— Така става, когато хората остареят — отбеляза Фермин. — Никой не си спомня, че и те са били негодници.
Трамваят се носеше с трополене по улица „Трафалгар“, докато стигна до Триумфалната арка37. Надникнахме вътре и видяхме, че Салгадо не е мръднал от мястото си. Кондукторът, мъж с бухнали мустаци, ни наблюдаваше навъсено.
— Хич не си мислете, че като висите там отзад, ще ви направя отбив. Държа ви под око, откак сте се качили.
37
Паметник в Барселона, построен за Световното изложение през 1888 г. от архитекта Жозеп Виласека.