Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Постояха смълчани в стаята, всеки потънал в мислите си. По едно време Уистан заговори и гневът отново зазвуча в гласа му:
— Не, предпочитам да се избавя от него и така всичко се подрежда добре. Това Огледало ми се присъни и тутакси се сетих за Лиан. Нека отиде там, където могат да се възползват от таланта му. Мендарк ме принуди да го взема преди много години — сега му го връщам. Забавна ирония…
— Той не е по-голям размирник от другите, но пък е доста по-умен от повечето — каза Труско. — Какво като залита по мечтите си? Лиан е чест за Чантед.
Наставникът махна с ръка.
— Стига! Изпрати го до портата.
— Аз ще отида — предложи Търлю и си облиза устните. — Тези млади летописци се мислят за нещо повече от останалите. За мен ще е удоволствие да го видя как си тръгва от Чантед.
Уистан го изгледа преценяващо.
— Каквито ще да са прегрешенията им, в тях е и миналото, и бъдещето ни. Труско, иди да го изпроводиш.
Лиан направи първите крачки от изгнанието си в потрес, объркване и покруса. През повече от половината му живот Чантед беше дом за него и други се грижеха за нуждите му. Сега трябваше сам да се справя с всичко. Какво щеше да стане, когато парите в кесията свършеха? А на друг въпрос се налагаше да намери по-скорошен отговор — къде ще спи довечера? Нямаше странноприемници оттук до Тулин, значи четири дни пеша. Никога не бе вървял сам в планините. Дори не му беше много ясно как да си накладе огън. Бяха му отнели любимите Предания и книги. Носеше си само дневника и саморъчно изписания и изрисуван сборник с Великите предания.
Преди обяд мъглата се вдигна, но вече не можеше да види Чантед. Прекрасен слънчев ден, толкова приятен за ходене с лекия ветрец, въпреки усещането за изчакваща реда си зима. От раменете на Лиан сякаш падна огромен товар. Каза си, че щеше да е по-добре, ако бе напуснал Чантед още преди години, за да намери свое място в света. В сегашното му настроение дори вълшебните видения от снощи изглеждаха осъществими.
Веднъж-дваж му се причу потракване на копита отзад, но не се появи друг пътник. Не му се умуваше за това в тези ведри мигове.
Отначало пътят беше добре поддържан и широк, но късно следобед се превърна в осеяна с дупки пътека. И все пак той добре познаваше тази област. Всяка порутена стена, паднал мост или все още изправена колона му говореха без думи и той можеше да разкаже историята им.
Пусна раницата си на пътеката и навлезе между гъсто пораслите гелонови дървета. Презрели плодове бяха покрили земята и изкусителният им аромат насищаше въздуха. Лиан седна под следобедното слънце: похапваше гелони и отново мечтаеше. Между стволовете виждаше гладкия кафяв склон на планината, Чантед беше петънце далеч долу, а нататък равнините на Фолк се губеха в омарата.
Повървя още малко, но го заболяха краката, а и гърбът, и се огледа за място, където да нощува. И това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Намери предостатъчно нападали клони за огън, дълго избива искри от огнивото, за да го запали, но накрая пламъците се издигнаха. Наряза хляб, сирене и ивици тлъст бекон в тигана и го сложи над огъня. Не че беше новак в готвенето, но днес се бе уморил повечко и не му се занимаваше. Набързо омете мазната смес и откри, че му е свършила водата и че безупречното кътче за бивак е доста далеч от околните ручеи. Изруга, изсмука последните капки от празния мях, пусна го на земята и се напъха в спалния си чувал.
Заспа почти мигновено, но скоро се събуди премръзнал — бе се измъкнал до кръста от постелята си. Отново чу чаткането на копита — май беше същият кон. Надникна неспокойно между дърветата. До първия завой пътят беше пуст. Не можа да заспя отново на каменистата земя, рееше поглед към звездите и играта на оттенъци в жаравата. Ожадня истински. Намеря меха и ботушите си и неохотно се повлече по надолнището през гората. През клоните едва проникваше светлина от луната, колкото да не се пребие някъде.
На връщане се залута два пъти. Накрая седна на един паднал дънер и се зачуди дали да не изчака зората. След малко обаче надуши дим, продължи напред и излезе на пътя близо до огъня.
Не много далеч от него изпръхтя кон. Брей… Какво ли търсеше пътник тук в толкова късен час? Наоколо нямаше нито къщи, нито стопанства, дори дърварите не се катереха да секат по тези чукари. И само човек с неотложна работа би рискувал да поеме по този път в тъмнината. Или… Лиан се прокле за недосетливостта си. Или човек, тръгнал да се разправи с него.
Нямаше оръжие освен тъпия нож, с който едва си бе накълцал храната за вечеря. А и не бе обучен да се бие. Кой с неговия занаят имаше нужда да борави умело с оръжия? Не можеше да се отърси от мисълта, че някой го дебне. Граба меха с водата и се запровира към огъня.