Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ще трябва да обсъдим това насаме.
— Съгласна съм — каза Джасра, вероятно изкушена от любовта си към интригите.
— Мандор, накарай я да каже всичко още сега — заявих аз.
— Чакай! — възпротиви се Джасра. — Или ще поговоря с нея насаме, или забрави за помощта ми.
Бях започнал да се чудя с какво ли толкова би могла да ни помогне, след като сама си призна, че не може да се възползва от силата на Извора. Вярно, сигурно познаваше Владението доста добре, но аз така и не бях виждал магическите й способности в действие.
От друга страна, исках да приключа с Маскирания веднъж завинаги, а силите на още един посветен в Умението можеха да наклонят везните на победата в наша полза.
— Найда — казах аз, — да не би да си намислила нещо, което би могло да навреди на Амбър?
— Не — отвърна тя.
— Мандор, в какво се кълнат тай’ига?
— В нищо.
— Добре тогава — съгласих се аз. — Колко време ще ви е необходимо?
— Дайте ни десет минути — каза Найда.
— Хайде да се поразходим — обърнах се аз към Мандор.
— Дадено — каза той и подхвърли към Найда трета сфера, която също закръжи около нея малко над нивото на талията й.
Двайсетина секунди по-късно вече вървяхме бавно по коридора.
— Мислиш ли, че Джасра би могла да я освободи? — попитах аз.
— Едва ли. Не е чак толкова лесно да се разруши защитата на моите сфери. Има магьосници, които биха могли да го постигнат, но не и за десет минути.
— Тази проклета тай’ига е пълна с изненади. Вече почвам да се чудя тя ли зависи от нашето благоволение, или ние от нейното.
— Просто иска да убеди Джасра да се присъедини към нас — каза Мандор. — Иска червенокосата дама да ни придружи, за да бъдеш в по-голяма безопасност, тъй като няма да може да дойде с нас.
— Тогава защо трябваше да обсъдят въпроса насаме?
— Нямам никаква представа — призна си той.
— Виж, не ми остава много време, а трябва да свърша още една дреболия. Би ли останал тук, докато се върна, за да държиш двете дами под око?
Мандор се усмихна.
— А ако срещна някой от твоите роднини, да му се представя като благородник от Хаос, така ли?
— Нали си магьосник, измисли нещо.
— Дадено — каза той, после плесна с ръце и изчезна.
— Няма да се бавя — успокоих го аз.
— Бъди така добър — долетя отнякъде шеговитият му глас.
Отдалечих се забързано по коридора. Бях намислил да направя едно своеобразно поклонение, тъй като ми се стори удачно за момент като този.
Когато стигнах до вратата, постоях за миг пред нея със затворени очи, опитвайки се да възстановя спомена за онова, което ме очакваше отвъд нея. Бях идвал тук и преди. Това бяха покоите на моя баща. Бях се разхождал из тях с надеждата да разбера от подредените вътре мебели, от картините по стените и различните предмети що за човек е бил той. Винаги успявах да открия някой нов детайл, който да ми даде поредното парченце от мозайката или пък да ме наведе на незадаван досега въпрос — бележка върху забравен лист или в полето на някоя книга, сребърна четка за коса с нечий непознати за мен инициали, снимка на сексапилна брюнетка с надпис „На Карл, с любов, Керълайн“ или пък друга, на която баща ми се здрависва с генерал Макартър…
Отключих вратата и я побутнах, но останах отвън още няколко секунди. В процепа на вратата се появи отблясъкът на слаба светлина. Заслушах се внимателно, но не долових абсолютно нищо. Накрая пристъпих бавно напред. До стенното огледало в далечния край на стаята горяха няколко свещи. Вътре нямаше никой.
— Ехо? — извиках тихо аз. — Аз съм, Мерлин.
Отговор не последва.
Затворих вратата зад гърба си.
До свещника пред огледалото бе поставена малка, тънка вазичка. В нея имаше една-единствена роза, която сякаш бе изкована от сребро. Приближих се. Розата си беше съвсем истинска. При това наистина беше от сребро. На коя ли Сянка растат подобни цветя, запитах се.
Взех една от свещите и тръгнах към съседната стая, прикривайки с длан пламъка й. Но още щом открехнах вратата, разбрах, че не е било нужно да вземам свещника със себе си — и тази стая беше осветена.