Вихрушка

Свършиха молитвата.

— Тази вечер ще направим лагера тук, синко.

— Да, татко. — Малкото момче послушно помогна да разтоварят, по бузите му отново потекоха сълзи. Вчера бе умряла майка му. — Татко, мама ще бъде ли в рая, когато стигнем там?

— Не зная, синко. Мисля, че ще бъде. — Хусаин се насилваше да не показва мъката си. Раждането бе дълго и жестоко, не можеше да направи нищо, за да й помогне, освен да държи ръката й и да се моли да бъдат запазени и тя и детето, а акушерката да е опитна. Акушерката беше опитна, но детето бе мъртвородено, кървенето не спираше и предопределеното се случи.

„Иншаллах“ — бе казал той. Но този път това не му помогна. Погреба я, и мъртвороденото дете също. Отиде при братовчед си, който беше и молла, даде на него и на жена му двамата си малки синове, за да ги отгледат, даде му и мястото си в джамията, докато богомолците изберат друг вместо него. После заедно с момчето обърнаха гръб на Ковис.

— Утре ще бъдем долу в равнините, синко. Ще бъде по-топло.

— Много съм гладен, татко — рече момчето.

— И аз, сине — отвърна той тихо. — Някога да е било иначе?

— Ще станем ли скоро светци?

— Когато Бог реши.

Момчето бе на шест години и бе открило, че му е трудно да разбере много неща, но не и това. „Когато Бог реши, отиваме в рая, където е топло и зелено, където има повече храна, отколкото можеш да изядеш, и студена чиста вода за пиене. Ами…“

— Има ли нужници в рая? — попита то с тънкия си слаб глас, докато се гушеше в баща си, за да се стопли.

Хусаин го прегърна.

— Не, синко, май няма. Нито нужници, нито нуждата от тях. — Той продължи непохватно да чисти оръжието си с намаслено парцалче. — Няма нужда от нужници.

— И е хубаво, татко, хубаво е, нали? Защо тръгнахме от къщи? Къде отиваме?

— Първо на северозапад, надалеч, сине. Имамът спаси Иран, но мюсюлманите от север, юг, изток и запад са заобиколени от врагове. Те имат нужда от помощ и напътствия, и от Словото.

— Имамът, Бог мир да му даде, той ли те е изпратил?

— Не, синко. Той не нарежда нищо, той само насочва. Аз отивам да върша Божието дело свободно, по свой избор, човек е свободен да избира какво да прави. — Видя как малкото момче се намръщи и го прегърна леко, с обич. — Сега ние сме войници на Бога.

— А, добре. Аз ще бъда добър войник. Ще ми кажеш ли пак защо остави онези поклонници на дявола да си вървят, онези на нашата база, и ги остави да вземат летящите ни машини?

— Заради водача, капитана — каза търпеливо Хусаин. — Мисля, че той бе оръдие на Бога, той ми отвори очите за посланието на Бога… че трябва да търся живот, а не мъченичество, да оставя времето на мъченичеството на Бога. И освен това, защото той ми даде едно непобедимо оръжие срещу враговете на Исляма — християните и евреите: знанието, че те считат живота на отделния човек за неприкосновен.