Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Аз… аз искам да влезем във владение на нашето имущество — рече той по-спокойно и посочи към маркировката. — Ето нашата регистрация, това доказва, че е наша собственост. Хеликоптерът е бил откраднат от Иран — трябва да знаете, че не е имал разрешение да напусне Иран, юридически е все още наша собственост. Заповедта — той посочи листовете в ръката на майора, — заповедта е законна, пилотът е отвлякъл жената, така че ще вземем и тях. Моля.
Майорът бе в капан. Не би могъл в никакъв случай да предаде финландеца и жена му на някакви незаконни лица на основание на незаконен лист хартия — това би било грубо неизпълнение на дълга и щеше да му струва главата. Ако моллата прибегнеше до сила, той трябваше да се съпротивлява и да защити полицейския участък, но за това хората му очевидно бяха малко, явно беше, че няма да удържи на сблъсъка. Беше убеден и че моллата и зелените са готови да умрат, а той — не.
Реши да блъфира.
— Похитителят и госпожа Азадех бяха изпратени тази сутрин във Ван. За да ги екстрадирате, трябва да се отнесете до щаба на армията, не до мене. Поради… поради важността на сестрата на хана армията ги взе и двамата.
Лицето на моллата замръзна. Един от зелените рече мрачно:
— Откъде да знаем, че това не е лъжа?
Майорът се завъртя към него, младежът отскочи назад, зелените зад камиона вдигнаха автоматите, невъоръжените авиатори слисани се хвърлиха на земята. Майорът беше хванал револвера си.
— Спрете! — извика моллата. Подчиниха му се, дори и майорът, който се ядоса на себе си, че бе допуснал гордостта и рефлексите да надделеят над самодисциплината му. Моллата се замисли за момент за възможностите. После каза:
— Ще отнесем въпроса във Ван. Да, точно така ще направим. Но не днес. Днес ще вземем имуществото си и ще си вървим. — Стоеше леко разкрачен, с автомат на рамо, безкрайно уверен.
Майорът се помъчи да скрие облекчението си. За него и за началниците му хеликоптерът нямаше никаква стойност, беше просто глупава пречка.
— Съгласен съм, че маркировката е ваша — рече той рязко. — Що се отнася до собствеността, не зная. Ако подпишете разписка, в която оставите открит въпроса за собствеността, можете да го вземете и да тръгвате.
— Ще подпиша разписка за нашия хеликоптер.
Майорът написа условията си на гърба на заповедта.
Моллата се обърна и се скара на авиаторите, които забързано прибраха маркучите, а пилотът застана отново до кабината и започна да чисти снега.
— Готов ли сте, пилоте?
— Всеки момент, ваше преподобие.
— Ето — каза майорът на моллата и му подаде листа.
С едва прикрит присмех моллата го подписа, без да го чете, и пак попита:
— Готов ли сте вече, пилоте?
— Да, ваше преподобие, да. — Младият капитан погледна майора и майорът видя — или си помисли, че видя, — мъката в очите му и неизказаната молба за убежище, което не можеше да му даде. — Мога ли да включвам?
— Включвай — рече заповеднически моллата. — Включвай, разбира се. — Двигателите запяха сладката си песен, роторите набираха скорост. — Али и Абрим, вие се върнете в базата с камиона.
Двамата послушно се качиха при шофьора. Моллата им направи знак да тръгват и махна на останалите да се качат в хеликоптера. Роторите разсичаха въздуха. Той изчака, докато всички се качат, после свали автомата, седна до пилота и затвори вратата.
Двигателите набираха мощност, издигането бе непохватно. Сержантът вдигна ядосано автомата.
— Мога да разкарам тия фъшкии от небето, майоре.
— Да, да, бихме могли. — Майорът извади табакерата си. — Но ще оставим това на Бога. Може би той ще го направи вместо нас. — Щракна запалката с трепереща ръка, вдъхна дима и се загледа след отдалечаващия се хеликоптер и камиона. — На тези кучета трябва да им се даде един добър урок по възпитание. — Той отиде при колата и се качи. — Остави ме в хотела.
В хотела.
Азадех се беше навела през прозореца, оглеждаше небето. Бе чула, че хеликоптерът излита, и бе изпълнена с невъзможната надежда, че Ерики е успял да избяга по някакъв начин. „О, Господи, дано да е вярно…“
Селяните също гледаха към небето и тя видя хеликоптера — доста далеч, на път към границата. Стомахът й се преобърна. „Дали е заменил своята свобода за моята? О, Ерики…“