Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
После видя полицейската кола да пристига на площада. Спря пред хотела, майорът слезе, оправяйки униформата си. Кръвта се дръпна от лицето й. Тя решително затвори прозореца и седна на стола с лице към вратата, близо до възглавницата. Чакаше. Чакаше. Стъпки. Вратата се отвори.
— Последвайте ме — каза той. — Моля.
— Какво? — За миг тя не можа да разбере.
— Последвайте ме. Моля.
— Защо? — попита тя с подозрение. Очакваше някакъв капан и не искаше да напусне близостта на скритата игла. — Какво става? Съпругът ми ли лети с хеликоптера? Той се връща? Обратно ли го изпратихте? — Усети как смелостта й я напуска, тревогата й, че Ерики се е предал в замяна на нейната безопасност, я подлудяваше. — Той ли лети?
— Не, вашият съпруг е в полицейския участък. Дойдоха иранци за хеликоптера, за него и за вас. — Сега, когато кризата бе отминала, майорът се чувствуваше много добре. — Хеликоптерът бе с иранска регистрация, не е имал разрешение да напуска Иран и затова те все още имаха права върху него. А сега — последвайте ме.
— Къде?
— Мисля, че бихте искали да видите съпруга си. — Харесваше му да я гледа, харесваше му опасността, чудеше се къде ли е тайното й оръжие. Такива жени винаги имат по някакво оръжие или отрова, някаква смърт дебне непредпазливия изнасилвач. Лесно можеш да ги надвиеш, ако си готов, ако следиш ръцете им и не си заспал. — Е?
— Има… има ли иранци в полицейския участък?
— Не. Това е Турция, не е Иран, не ви чакат чужденци. Елате, няма от какво да се боите.
— Аз… Идвам. Веднага.
— Да. Да, веднага — каза той. — Не ви трябва чантата, само якето. Побързайте, преди да съм променил решението си. — Видя, че тя побесня и го досмеша. Но този път тя се подчини, кипеше отвътре, но облече якето си и слезе по стълбите, мразейки безпомощността си. Преминаха площада един до друг, проследени от безброй погледи. В участъка влязоха в същата стая като преди. — Моля, почакайте тук.
После затвори вратата и отиде в канцеларията. Сержантът му подаде слушалката.
— На телефона е капитан Таназак, ефенди, дежурният офицер на граничния пункт.
— Капитане? Майор Икаил. Границата е затворена за всички молли и зелени до второ нареждане. Арестувайте сержанта, който е пропуснал един камион преди два часа и го изпратете във Ван, вгорчете му живота. Камионът се връща към вас. Наредете да го изтормозят двадесет часа, и хората в него. Що се отнася до вас, вие подлежите на военен съд затова, че не сте осигурили постоянни инструкции за преминаването на въоръжени лица! — Той затвори телефона и погледна часовника си. — Колата готова ли е, сержант?
— Да, ефенди.
— Добре. — Майорът излезе и тръгна по коридора към килията, сержантът вървеше след него. Ерики не стана. Само очите му помръднаха. — Сега, господин пилот, ако сте спокоен и се владеете, и не правите повече глупости, ще доведа жена ви да ви види.
Гласът на Ерики бе дрезгав.
— Ако вие или някой друг я докосне, кълна се, че ще ви убия, ще ви разкъсам на парчета.
— Съгласен съм, че е трудно човек да има такава жена. По-добре да има грозна, отколкото такава като нея — освен ако не я държи в харем. Сега, искате ли да я видите, или не?
— Какво трябва да направя?
Раздразнен, майорът отвърна:
— Да бъдете спокоен, да се владеете и да не нравите повече глупости. — И каза на сержанта на турски: — Иди я доведи.
Мисълта на Ерики очакваше някаква катастрофа или измама. После я видя в края на коридора, и че беше невредима, и едва не заплака от облекчение, както и тя.
— О, Ерики…
— Слушайте ме и двамата — рече рязко майорът. — Въпреки че ни причинихте доста неудобства и притеснения, реших, че и двамата казвате истината. Ще бъдете изпратени веднага с охрана за Истанбул, дискретно, и ще бъдете предадени на вашия посланик, също дискретно… за да бъдете изгонени. Съвсем дискретно.
Те го гледаха втрещени.
— Ще ни освободите? — рече тя, държейки се за решетките.
— Веднага. Очакваме също да бъдете дискретни и това е част от сделката. Ще трябва да дадете официално писменото си съгласие. Дискретност. Това означава да не изтича информация, да не се хвалите публично или другояче с бягството си или приключенията си. Съгласни ли сте?
— О, да, да, разбира се! — отвърна Азадех. — Но нали няма, няма никакъв номер?
— Не.
— Но… но защо? Защо след… защо ни пускате? — Ерики търсеше думи, все още не му вярваше.