Меч в бурята [bg]

Трийсет и осем години по-късно държеше в ръцете си града и търговските пътища, властта му бе неоспорима, влиянието му — безгранично. Племенни вождове и князе го търсеха за съвет и покровителство. Една дума на Гаршон успяваше да промени хода на събитията на шестстотин мили от града. Но той не се чувстваше удовлетворен.

Знаеше си, че никога няма да бъде. В деня когато уби господаря и завлече жена му на скалата, тя изхленчи:

— Защо го правиш?

— Виж ми окото, краво! И смееш да питаш?!

Но тя го зяпаше с тъпо недоумение. И той прозря, че изобщо не си спомня как му избодоха окото по нейно желание. Когато тя падна с вой към гибелта си, в душата му имаше само празнота. Отмъщението не му донесе радост.

И оттогава нищо не го радваше истински. Трябваше да я остави жива още малко, да я принуди да си спомни, да проумее, че наказанието е справедливо. Може би тогава щеше да ликува от смъртта ѝ.

— Виждаш ми се унесен — каза Бануин.

Гаршон вдиша дълбоко и се съсредоточи в разговора с ниския търговец. Този човек дори му беше симпатичен, което можеше да се каже за малцина.

— Замислих се за отдавнашни дни.

— Не са били добри. — Бануин поклати глава.

Гаршон се ухили.

— Проницателен си почти колкото мен.

Застави се да мисли само за сделката, пазари се с Бануин още малко и накрая предложи цена за товарните коне. Щом си стиснаха ръцете, Гаршон прецени, че е надплатил, и се прокле, че е позволил на миналото да го разсее.

— В злато ли си искаш парите?

— Пази ми ги засега — отвърна Бануин. — Ще се върна наесен.

— Твърде доверчив си — отбеляза Гаршон. — Ами ако не се върнеш?

— В такъв случай ги дай на Конавар, който пътува с мен. Ще изпреваря следващия ти въпрос — ако и двамата не се върнем, изпрати ги на моята съпруга в село Трите потока.

— Оженил си се? Честито, Бануин. Ще направя както искаш. Благодаря ти за доверието.

Бануин се усмихна.

— Гаршон, бих ти поверил не само златото си.

Думите му трогнаха едноокия, но и го смутиха. Той се сбогува с Бануин, излезе от малката стая и тръгна по тесен коридор към стълбата, по която се качи в личните си покои на горния етаж в Дома на пътниците.

Гостът се изтягаше на широк диван. Гаршон забеляза, че си е събул ботушите. Не очакваше такава любезност от него.

— Научих, че са те нападнали — каза Гаршон и щракна с пръсти.

Млада слугиня притича и напълни с червено вино висока чаша от синьо стъкло. Той отпи.

— Мислех, че са ми загубили дирите — отвърна Валанус. — Изненадаха ме.

— А аз се бях заблудил, че воините от Каменград са непобедими…

— Никой не е непобедим.

Валанус свали крака на пода и седна. Смръщи се от острата болка в главата.

— Тази цицина е колкото гъше яйце. Дали не са ти спукали и черепа? — подсмихна се Гаршон. Придърпа стол и седна срещу госта. Взря се отблизо в раната. — И кой беше твоят спасител?