Зелени сенки, Бял кит [bg]

А лицето му! От него се бе изцедила всякаква мъдрост; в погледа нямаше и следа от философската доброта; търпимостта и спокойствието се бяха изтрили от устните му. Това бе оголено, сурово лице, попарен и обелен картоф, лице, приличащо повече на заслепяващ фар, устремил безсмисления си лъч в пустотата. Ръцете му се впиваха в кормилото като бързи змии, отново и отново, запращайки ни покрай шеметни завои, от една нощна урва към друга.

Това не е Майк, помислих си, това е брат му. Или не, някаква ужасна беда е сполетяла живота му, някакъв удар, семейно нещастие или болест — да, това трябваше да е.

И тогава Майк заговори и се оказа, че гласът му също е променен. Отишла си бе мекотата на торфеното поле, влагата на кадифения мъх, топлотата на запалена камина в дъжда, допирът на зелена трева. Той изграчи към мен с желязното дрънчене на тенеке, като фанфар, като бойна тръба.

— Е, как я караме! Как е животът! — извика.

Колата също страдаше от това издевателство. Да, тя протестираше срещу промяната, защото бе стара, понесла много несгоди, изслужила времето си и сега искаше само да се разхожда полека, като улегнал бродяга, който зяпа морето и небето, но пести дъха и пази артритните си кости. Но Майк не щеше и да чуе и изтръгваше от таратайката и последната капка сила, сякаш бързаше да стигне в самия ад, да сгрее ръце над някакъв особен огън. Той се навеждаше настрана и колата също се навеждаше; от ауспуха й хвърчаха нажежени до синьо газове и облаци искри. Неговият скелет, моят скелет и този на колата дрънкаха в съзвучие, потръпваха и диво се тресяха.

Здравият ми разсъдък бе спасен благодарение на едно просто действие. Погледът ми, в търсене на обяснение за тази безумна надпревара, се плъзна по моя спътник, тлеещ като запалени пъклени изпарения, и откри вероятния ключ.

— Майк! — възкликнах аз. — Днес е първият ден от постите!

— Е, и?

— Какво стана с обещанието ти? Защо цигарата ти е още в устата?

Майк сведе очи към виещата се струйка дим и сви рамене.

— А, това ли. Реших да махна другото.

— Да махнеш?

— Да го откажа — поправи се той.

Изведнъж всичко ми се изясни.

През всички тези вечери, чиято бройка вече ми се губеше, преди да изляза на прага на старата георгианска къща, аз бях приемал от Джон по една огнена доза ирландско уиски, „да ме пази от студа“. После, изригвайки гореща жар от попарените си устни, се бях качвал в такси, управлявано от човек, който, очаквайки моите късни обаждания, практически бе живял в бара на Фин.

Какъв глупак бях да не се сетя! Там, в кръчмата, по време на дългите часове ленив разговор между групата мъже, наподобяващ грижовно отглеждане на градина, в което всеки участваше вместо инструмент със собствения си език и с пенливата, начесто надигана халба — ето къде Майк бе попивал своето добродушие.