Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Мамо, защо смяташ, че са дошли да я арестуват? — зашепна неволно Елена.
— Че за какво друго са тука?
— Може да я разпитват…
— Цял месец мина, дали не са я разпитали досега!
— И аз си мисля, че ще я приберат — намеси се и Мими. — Джипката няма да пристигне туку-така. За разпит щяха да дойдат пеш или да я привикат в милицията.
Елена осъзна, че момичето на съседите има право, а заедно с това усети, че започва да се вълнува. Нима наистина Гина бе убийцата и къде беше точно сега Васил? Божичко, какво щеше да стане? Само майка й да не се окажеше права!
За разлика от нея Мими не се съмняваше. Тя само се молеше гнусната убийца да не предаде любимия й мъж. Кой знае защо тя не го ревнуваше от законната му съпруга Елена, а от Гергина. Мразеше я повече от всеки човек на света и дори се улавяше, че злорадства при мисълта, че след минути ще я изведат с белезници. Милèва отиваше по-далеч в желанията си. Тя просто копнееше с жената на бай Пано да арестуват и зет й, който със сигурност сега бе заедно с нея в къщата. Дано! Чак тогава дъщеря й щеше да разбере, че майка й винаги е била права.
Вместо това Васил бавно крачеше по улицата. Нещо го спираше да бърза. Страх го бе. Реши да не отива направо у бай Пано, а да заобиколи по същия път, по който бе дошъл в бръснарницата. Така щеше да убие малко време и щеше да се опита да се приготви за срещата с Гергина.
Какво, мама му стара, бе намислил Гичо? Дали наистина внучката на Алексо му бе казала нещо? Едва ли! Гичо блъфираше. Същевременно Васил осъзнаваше, че нищо не можеше да оправдае престъплението й. Тя спомена, че бай Пано си го бил заслужил, но каквото и да е правел, едва ли убийството бе решение. Куцият златар нямаше вид на лош човек, напротив, но кой може да знае какво става в семейството на другия? И въпреки това — нямаше разумно обяснение за деянието на Гергина. Колкото и абсурдно да звучеше, убийството някак бе по-оправдано, отколкото последвалото разфасоване и изгаряне. Васил Обретенов леко притрепери, като си представи как го е извършвала — бавно, професионално и в мълчание. Нима синът му бе сънувал всичко това? Горкото дете! Добре че не го бе сънувало в обятията на Гергина.
А Мишо вече седеше върху камменната стена на Празното място и жадно следеше какво ще последва. Той дори не обърна внимание, че Марион го видя от балкона. Тя светкавично слезе долу, а после доведе и Митето. Момчето на Фончо попита какво става и като разбра, че милицията е у Гергина, прошепна неизменното си „Аха“.
— Ще я арестуват ли? — попита той.
— Най-вероятно. Нали я чу какво ни каза за обувките. Значи тя ги е взела от конака.
— Тихо, тихо! — помоли Мишо.
В тоя момент баща му се показа на ъгъла до конака. Първо видя тъмносивия джип, после децата, а когато погледна към беседката, Васил зърна и силуетите на трите жени, които шептяха нещо, приведени като същински орисници. Спря, за да обмисли какво да предприеме. Здрачаваше се и откъм Дунава нахлуваше хладен въздух. Васил усети, че настръхва, но знаеше, че не бе от студа.
Страстите на Васил
Гичо го бе изпреварил. Уж искаше да му съдейства, а вече бе изпратил хората си! Нима десетина минути по-късно бяха решаващи и какво щеше да стане с тяхната тайна операция без Васил? Чудеше се как да постъпи. Вече бе глупаво да седи и да занича като лалугер зад ъгъла. Имаха уговорка и той трябваше да си я спази. Да, ще отиде в къщата, както го помолиха. Не бе закъснял чак толкова. Тръгна, но гласът на сина му го спря:
— Татко, къде отиваш?
— Стой си там! — и му махна с ръка да не мърда от мястото си.
Мишо го послуша, но се ужаси при мисълта, че ще арестуват и баща му. Марион и Митето се спогледаха. Те не бяха казали на Мишо, че скъпият му татко се е прегръщал с леля Гина. Марион, обаче, не издържа и разказа какво бе видяла на кака Мими, която й помагаше с пианото по молба на мемè Полè.
Васил се изравни с техния двор. Бе на пет-шест метра от джипа, когато трите жени в беседката го видяха. Първа извика Елена, а след нея и Мими. Милèва само ги изгледа със зли очи.
— Василе!
— Чичо Василе!
Мъжът се обърна и, сякаш без да ги е забелязал, той продължи напред. Заобиколи автомобила, стигна външната врата на съседите и натисна бравата. И жени, и деца следяха действията му със затаен дъх, страх, любопитство и омраза. Какво правеше той там? Напрежението растеше. Наоколо се спускаше мрак, а чезнещата светлина едва-едва очертаваше силуетите на къщи и дървета. Запустелият конак съвсем заприлича на обиталище на духове, а милиционерската кола — на катафалка.