Проклятието на Пандора
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Проклятието на Пандора». Краткое содержание книги:
На Анатолий Ватутин му се искаше братството да може да си позволи да направи дрехата от злато като оригинала, но вече нямаха толкова много пари. Ако се проваляха през следващите две седмици, нямаше да имат средства да продължат делото си.
На дъното на сандъка имаше двойно дъно от неръждаема стомана със същите размери като сандъка и високо трийсетина сантиметра. Бе пълно до половината с течност, която бе изнесена незаконно на умопомрачителна цена от чернобилската атомна електроцентрала преди затварянето й. Ватутин го погледна уплашено и върна в сандъка ризницата, ръкавиците и качулката. Той започна да мълви благодарствена молитва, че тайната му още не е разкрита, когато някой почука на вратата на каютата.
Сърцето му заблъска в гърдите. „О, Господи, не!“ Сигурно бяха швейцарските гвардейци, които идваха да го разпитат. Или го бяха предали, или сандъкът бе минал през рентген. „Не и сега, когато съм толкова близо — помисли той. — Моля те, Господи, върша Твоята работа!“
Ватутин трескаво хвърли другите си дрехи в сандъка, трясна капака и го заключи.
— Един момент, моля — изграчи той на английски.
— Отец Ватутин? — извика човекът от другата страна на вратата. — Аз съм от канцеларията на домакина. Моля ви, отворете.
— В тоалетната съм — импровизира руснакът и погледна към прозорчето като възможен път за бягство. Разбира се, отворът беше твърде малък. Хванат в капана, той се примири, че трябва да се довери на Бога да го преведе през това изпитание. — Идвам.
Докато вървеше към вратата, той съобразително протегна ръка и пусна водата в тоалетната. Ако отвън чакаше само един от тях, Ватутин се запита дали ще може Да го убие. В името на мисията му по време на това пътуване отнемането на живота на един от преследвачите беше нищожна цена. Елементът на изненада беше на негова страна, макар че нямаше оръжие. Пък и беше висок метър и осемдесет и седем и тежеше сто и петнайсет килограма. Той се успокои, избърса потта от лицето си и отвори вратата. В коридора стоеше невинен на вид млад мъж, който беше облечен в бяла униформа и държеше букет цветя.
— Отец Ватутин, това е поздрав от управата на кораба. — Той се усмихна и поднесе цветята на озадачения свещеник. — Когато разпределяхме каютите, вашият епископ Олкраншчи ни увери, че няма да имате нищо против да ви настаним на най-долната палуба. Освежаването на каютата с цветя е най-малкото, което можем да направим за вас.
— Каютата е чудесна — със заекване каза Ватутин. Облекчението му беше неизмеримо. Те не знаеха нищо! — Може би ще дадете цветята на човека в съседната каюта.
— Подаряваме цветя на всички гости, настанени във вътрешната част на палуба Е, отче — отговори младият мъж и отново се усмихна.
— Е, благодаря ви тогава. — Ватутин затвори вратата, облегна се на нея и опита да нормализира дишането си. Съжали, че не е взел нещо за успокояване на стомаха, защото му се гадеше.
„Овладей се, Анатолий — помисли той. Имаше чувството, че получава инфаркт. — Никой не подозира защо всъщност си тук.“
Руснакът знаеше, че няма да намери покой, докато не вземе иконата, показана на епископ Олкраншчи във Ватикана, и не се увери какво е скрито под златното й покритие. Ватутин почти не мислеше за собствената си смърт, ако объркаше нещо при отварянето на реликвата, стига да изпълнеше мисията. Нищо чудно че разкриването на тайната на Юмрука на Сатаната бе отнело разсъдъка на основателя на братството. Григорий Ефимович се бе занимавал с десетки подобни икони, докато Ватутин отговаряше само за една. Той щеше да я получи само след няколко дни и напрежението ставаше непоносимо.
На „Геопроучвания“, Гренландия
Докато прекъсващият двигател на хеликоптера бръмчеше едва-едва, Аника Клайн сякаш чу гласа на дядо си. „Иди в Гренландия, мила моя. Там ще бъдеш в безопасност.“
Тя не можеше да си спомни момент, когато дядо Яков бе грешал повече.
Хеликоптерът отново се наклони и предпазният колан се впи в раменете й. Пилотът, млад датчанин, нает от „Геопроучвания“, полагаше усилия да го задържи във въздуха. Стиснатите му челюсти и неприкритият страх в очите му й подсказваха, че той едва ли ще спечели битката. Около тях безмилостно бушуваше бурята, която метеорулогът на „Ньорд“ бе очаквал да се разрази едва след шест часа. Аника често пътуваше с хеликоптери и знаеше, че дори ако моторът не спре, шансът да стигнат до лагера е малък. Снежната виелица беше твърде силна. Тя се прокле за стотен път, че се съгласи да пътува. Прокле и безразсъдния пилот, който мислеше, че ще изпревари бурята. Накрая прокле и дядо си Яков, задето я бе убедил, че ще е в по-голяма безопасност в Гренландия, отколкото в родината си, преследвана от убийците на Ото Шрьодер.