Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
След това се обърна с гръб към нея, като остави жребеца си на един от конярите, и се отправи към вратите на голямата зала. Дейлин, Джайлс и доктор Кутен го последваха. „Откъде е толкова сигурен къде отива?“ — помисли си изумена графинята.
И тогава се сети, че вече бе идвал тук. И познаваше Авил. Беше влязъл през онзи тунел под стените на крепостта и така бе помогнал на крал Едуард да я превземе въпреки яростната защита на Леноре.
Макар да кипеше вътрешно, младата жена се обърна и се усмихна на мъжете, които, свалили шлемовете си, чакаха търпеливо в двора.
— Добре дошли в Авил — приветства ги с привидно безгрижие тя и погледна към сър Рагнър. — Бихте ли ги настанили по стаите в северното крило? А аз ще се погрижа за голямата зала.
Още щом влезе, някой изникна от потъналата в мрак ниша и застана насреща й. Това бе Симон, с посивяло и изопнато лице.
— Какво става тук? Как така Маклаклън се озова точно днес в Авил?
— И аз самата все още не знам. — Тъй като той самият в момента също бе в залата и можеше да я чуе, Даниел зашепна: — Дошъл е с принц Едуард заради вълненията тук.
— Любов моя, трябва да поговорим!
— Не сега!
Все още бе силно изнервена от пристигането на Ейдриън и се страхуваше за Симон особено ако той имаше нещо общо с бунтовниците, причинили толкова неприятности и щети във владенията на английския крал.
— Кога?
— По-късно.
— Тази нощ! — обяви той и потъна отново в мрака, от който бе изплувал.
Даниел влезе в голямата зала и видя Маклаклън край огнището. Беше свалил горната туника и ризницата. Отдолу носеше семпла ленена риза, прилепващи по тялото панталони и високи до коленете меки кожени ботуши. Погледът му на мига падна върху нея, което я накара да мисли, че я е чул да си шепне със Симон в коридора. Рем бе донесъл вино и подноси с хляб, сирене и сушено месо. Без да сваля очи от нея, Ейдриън вдигна чашата в ръката си и заговори непринудено.
— Господа, а сега ако обичате да се погрижим за нещата така, както се договорихме…
Джайлс скочи от мястото си край масата. Дейлин, който също съзерцаваше Даниел, го последва. Доктор Кутен се поклони на Маклаклън, а след това и на графинята.
— Отивам да видя ранените — обяви той и излезе заедно с другите двама.
Почувства се неловко, когато се озова сама с Ейдриън. Огромната зала изведнъж й се стори тясна.
Погледът му отново се впи в лицето й. Цветът на очите му наподобяваше пламъците в огнището и това я изнерви още повече.
— Измина много време… — промълви най-сетне той.
— Наистина. Много време.
— Все още ли си решена да водиш война с мен?
Тръгна към нея и тя заобиколи голямата маса, така че да се озове помежду им.
— Както изглежда французи и англичани са непрекъснато във война.
— Тук е английска територия.
— Това твърдение май също винаги е било предмет на спор.
— Точно по този въпрос спор няма. Но съм съгласен, че французи и англичани воюват непрекъснато. Ти обаче, миледи, водиш битка срещу мен. Я да видим дали си спомням. Черен пипер във виното. Мед в ботушите. Разхлабено седло, което едва не ме уби.
— Не съм разхлабвала седлото.
Очевидно той все още не й вярваше.
— И стоях до теб, когато едва не умря от чума.
— Не съм забравил. Аз плащам…
— Да, ти плащаш дълговете си.
— Точно това направих и в този случай. Но, едва пристигнах и както изглежда вече си готова за бой.
— Наистина, милорд, едва пристигна. Ходи къде ли не. А през това време аз стоях тук. Грижих се за тези хора, работих за доброто на крепостта и цял Авил. А ти изведнъж се появяваш и влизаш така, сякаш си управлявал имението през целия си живот. И раздаваш заповеди и нареждания!
Маклаклън спря край масата и напълни отново чашата си с вино.
— Изпускаш нещо. Появих се, спасих те от банда негодници и едва тогава започнах да командвам, миледи.
— Едва ли щеше да ми се случи кой знае какво!
— Бъди сигурна, тези главорези щяха да убият всичките ти придружители, за да си подсигурят желаната награда. Това не те ли смущава?
— Това е моят дом! А ти го познаваш само защото някога си причинил падането на крепостта.
Маклаклън помълча малко. Наблюдаваше я. Когато заговори, тонът му бе убийствен.
— Аз съм господарят тук, миледи!
— Аз имам правото…
— А аз — кралската заповед.
— О, да! Кралят ти даде богатства и титли, а ти все още не си се оженил за мен, защото беше ангажиран другаде, но сега Едуард заповядва! Аз обаче може и да откажа да дам брачен обет.