Деветте принца на Амбър [bg]

Ами братята ми? Защо никой от тях не бе влязъл във връзка с мен? Толкова беше лесно да се използва моята Фигура и да се наруши заповедта на Ерик.

Никой не го направи, обаче.

Дълго си мислих и за Мойри, последната жена, която бях обичал. Какво ли правеше тя? Дали мислеше понякога за мен? Сигурно не. Може би вече е станала любовница на Ерик или негова кралица. Дали му говореше понякога за мен? Отговорът пак беше, сигурно не.

Ами сестрите ми? Забрави за тях. Всичките са кучки.

Веднъж преди също бях ослепявал, от взрив при топовен изстрел през осемнайсети век на сянката Земя. Но тогава това бе траяло само около месец и зрението ми се беше върнало. Ерик, обаче, имаше предвид постоянно увреждане, когато даде своята заповед. Още ме избиваше пот и потръпвах, а понякога се събуждах с викове, щом ме споходеше споменът за нажежените до бяло железа… увиснали там, пред очите ми… а после допирът им!

Простенах тихо и продължих да крача.

Не можех да направя абсолютно нищо. Това беше най-ужасното. Бях безпомощен като ембрион. Бих дал душата си да мога отново да се родя за зрението и яростта. Дори само за час, с меч в ръка, да се бия още веднъж с моя брат.

Върнах се обратно върху сламеника и заспах. Когато се събудих, намерих храна, ядох и пак започнах да се разхождам. Ноктите на ръцете и краката ми бяха пораснали много. Брадата ми бе ужасно дълга, а косата непрекъснато ми падаше в очите. Чувствах се мръсен и през цялото време се чешех. Чудех се дали нямам въшки.

Мисълта, че един принц на Амбър може да бъде докаран до това състояние, събуждаше ужасни чувства в самите дълбини на същността ми, където и да се намираха те. Бях отгледан и възпитан със съзнанието, че ние сме някакви непобедими същества, чисти, хладни и диамантено твърди като изображенията ни на Фигурите. Очевидно не бяхме такива.

Ала поне достатъчно приличахме на останалите хора, за да си имаме свои начини за прекарване на времето.

Разказвах си сам най-различни истории, представях си всевъзможни ситуации, припомнях си приятни преживявания — те съвсем не бяха малко. Извиквах в съзнанието си проявленията на природата: вятър, дъжд, сняг, летни горещини и хладен пролетен бриз. На сянката Земя бях разполагал с малък самолет и се бях наслаждавал на усещането, когато го управлявах. Спомнях си блестящите цветни панорами долу в ниското, миниатюрните градове, ширналата се пред мен синева на небето, купчинките облаци (къде бяха те сега?) и чистото пространство на океана под крилете ми. Замислях се за жените, които бях обичал, баловете, сраженията. А когато приключех с всичко това и не можех да се сдържам повече, мислех за Амбър.

Един път, когато го направих, слъзните ми жлези започнаха отново да функционират. Заплаках.

След безкрайно дълго време, време изпълнено с мрак и много сън, пред вратата на килията ми спряха стъпки и чух шума от завъртането на ключ в ключалката.