Деветте принца на Амбър [bg]

— Нарисувах нова Фигура и минах през нея, за да видя какво има от другата страна на стената. О, Боже… добре че се сетих… не мога да се върна без нея. Ще трябва да направя друга. Имаш ли нещо за ядене? И нещо, с което да рисувам? И нещо, на което да рисувам?

— Вземи си парче хляб — предложих аз и му го подадох, — а ето и малко сирене с него.

— Благодаря, Коруин — той ги погълна и изля отгоре им всичката ми вода. — Сега, ако ми дадеш перо и парче пергамент, ще се върна в моя апартамент. Искам да си довърша книгата, която чета. Беше ми приятно да си поговоря с теб. Жалко, че сега крал е Ерик. Някой път пак ще намина и ще си поговорим още. Ако видиш баща ти, моля те кажи му да не ми се сърди, защото аз ще…

— Нямам нито перо, нито пергамент — отбелязах аз.

— Боже мой — рече Дуоркин. — Това едва ли е цивилизовано.

— Знам. Но и Ерик не е особено цивилизован.

— Добре, какво имаш тогава? Определено предпочитам моя апартамент пред това място. Най-малкото е по-добре осветен.

— Ти обядва с мен и сега смятам да те помоля за една услуга. Ако изпълниш молбата ми, обещавам да направя всичко, което е по силите ми, за да оправя нещата между теб и татко.

— Какво е това, което искаш? — попита той.

— Отдавна се възхищавам на произведенията ти и винаги съм копнял да видя нещо, нарисувано от твоята ръка. Спомняш ли си Фарът на Кабра?

— Разбира се. Много пъти съм бил там. Познавам пазача, Джопин. Често играех шах с него.

— Повече от всичко друго, за което мога да се сетя в живота си на зрял човек, съм желал да видя някоя от твоите вълшебни скици на тази величествена сива кула.

— Съвсем лесна задача — заяви той, — при това много привлекателна. Правил съм няколко предварителни скици едно време, но никога не преминах отвъд тази точка. Все ме залисваше някаква друга работа. Ще ти донеса една рисунка, щом искаш.

— Не — спрях го аз. — Бих желал нещо по-трайно. Да ми прави компания тук, в килията. Да ми носи разтуха, както и на всеки друг, който може по-късно да заеме мястото ми.

— Достойно за похвала — съгласи се той. — А какви са средствата, които ще ми предложиш?

— Ето едно стило — лъжицата вече бе станала доста остра — и бих искал да виждам скицата на отсрещната стена, за да я съзерцавам, докато си почивам.

Той замълча за момент, после отбеляза:

— Осветлението е много слабо.

— Имам няколко кутийки кибрит — отвърнах аз. — Ще паля клечките и ще ти светя с тях. Дори ще запалим малко от сламата, ако не стигнат.

— Това едва ли са идеални условия за работа…

— Знам — рекох — и се извинявам за тях, велики Дуоркин, но те са най-доброто, което мога да предложа. Произведение на изкуството от твоята ръка би просветлило жалкото ми съществуване в невероятна степен.

Той пак се изкикоти.

— Много добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще осигуриш светлина и после, така че да си нарисувам път за връщане към собствените ми покои.

— Съгласен съм — опипах джоба си аз.

Имах три пълни кутийки кибрит и една наполовина празна.