Деветте принца на Амбър [bg]

После — ако успеех, — с меч в ръка, вече нищо не можеше да ми попречи да стигна до Лабиринта. Минех ли през него и доберях ли се до центъра, щях да съм в състояние да отида на който свят сянка си пожелая. Там щях да възвърна силите си и този път нямаше да избързвам. И един век да ми отнемеше, пак щях да изпипам всичко до съвършенство, преди да тръгна отново към Амбър. В края на краищата технически аз бях законният крал. Не се ли бях коронясал в присъствието на всички, преди Ерик да направи същото? Щях да имам грижа да си получа трона!

Ех, само ако беше възможно да се отиде в Сенките от самия Амбър! Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам с Лабиринта. Но моят Амбър е центърът на всичко и не е толкова лесно да се излезе от него.

След, да кажем, месец ръцете ми оздравяха и се покриха с големи мазоли от заниманията ми. Чух приближаването на стъпки и се преместих в отсрещния край на килията. Вратичката изскърца кратко и яденето ми беше пъхнато под вратата. После стъпките зазвучаха отново, този път заглъхвайки в далечината.

Върнах се при вратата. Без да поглеждам, знаех какво има върху подноса: парче клисав хляб, глинена чаша с вода и парче сирене, ако имах късмет. Нагласих сламеника, коленичих на него и опипах изстърганото място. Почти бях преполовил работата.

Тогава чух изхилването.

То дойде откъм гърба ми.

Обърнах се и не ми бе нужно да използвам очите си, за да разбера, че там има някой. Близо до лявата стена стоеше някакъв мъж и се подхилваше.

— Кой си ти? — попитах със странно звучащ глас. В този момент осъзнах, че това са първите думи, които произнасям от много дълго време насам.

— Бяга — рече той. — Опитва се да избяга. — И пак се разсмя.

— Как се озова тук?

— Просто дойдох — отвърна той.

— Откъде? Как?

Запалих една клечка кибрит и, макар че от светлината ме заболяха очите, я задържах.

Беше дребен човек. Дори „миниатюрен“ щеше да е по-точно казано. Висок бе около метър и петдесет и имаше гърбица. Косата и брадата му бяха дълги като моите. Единствените различими черти сред всичкия този гъсталак бяха дългият му, закривен нос и почти черните му очи, сега примижали от светлината.

— Дуоркин! — възкликнах аз.

Той пак се изкикоти.

— Така се казвам. А ти?

— Не ме ли познаваш, Дуоркин? — Драснах още една клечка и я задържах близо до лицето си. — Вгледай се хубаво. Забрави за брадата и косата. Добави петдесетина килограма към фигурата. Ти си ме нарисувал, с изключителни подробности, върху няколко колоди карти за игра.